Върнете се към Туризъм | Профил | Публикации
всички ключови думи
И така, вече сме в Орландо, и след вечеря, падаме в леглата, защото някои малки поклоннички на 6 години имат да получават на следващия ден подаръка си за седмия си рожден ден – разходка в Magic Kingdom. Вечерта завършва с полагане на клетва, че първият събуден ще разбуди останалите и че половин час след обличането, ще сме на път. Все пак, хотелът ни е само на около 3 мили от паркинга на Magic Kingdom, но в тая тарапана от поклонници може да се забавим...
На следващата сутрин аз отлепвам око първа. Поглеждам часовника – 9.20 ч. Къде съм? Орландо? Тъкмо сърцето ми започва да бие, но си казвам „Споко, на почивка сме, да го даваме по-лежерно...” След това се сещам за двамата поклонници и усещам шиша, който прониква в мен и на който ще ме въртят на бавен огън. Мда, мама успа подаръка за рождения ден на домашната ни принцеса!
Тръбааааа!!!! Всички се надигат тежко с „Мамоооо”, но аз бързо им казвам ключовата парола: Magic Kingdoоооm.... След десет секунди банята е пълна с млади поклонници, които се блъскат кой първи да я окупира.
Таткото не бърза, той иска почивка. Принцесата излиза от банята, казва онова „Татеее!”, на което никой тате не може да устои и Жорко тръгва с тежка стъпка и невиждащ поглед към банята.
След двайсетина минути екипът на Шумахер е вече с къси панталони и намазан със слънцезащитен крем. Навън е китен 30-градусов ден (по Целзий) и не се диша. Тъкмо стигаме до асансьорите и аз се сещам, че съм забравила две от шапките. Жорко посяга да се върне, но поклонниците гракват в един глас, "Нека мама да иде.." – идеята е, че не може да се поема такъв риск да се праща Жорко обратно в стаята и то точно в първия ден на поклонението. Magic Kingdom вече диша в лицето ни, а едно връщане на Жорката, който 2 дни не е отварял компютъра си, може да крие опасност от четене на пощи или отпочване на телефонен разговор, който да струва крехкия мир на групата ни...
Мама тръгва обратно към стаята, ескортирана за всеки случай от Калоян, който няма да допусне мама да се затвори в тоалетната да чете пощи на телефона си, например. Междувременно, Траяна държи по женски положението с татко си на паркинга, и следи местонахождението на неговия телефон да си остане дълбоко в джоба на бермудите...
Взимаме шапките от стаята, Калоян все така ме гледа с погледа на летищен служител, които проверява пътниците за оръжие, дрога и други скрити забранени вещи - при ттези служители, знаете, по презумпция, всеки е терорист до доказване на противното.... Вратата на асансьора се разтваря, ние влизаме и се потапяме в семейна гледка на двама татковци с две малки, 3-4 годишни дечица – момченце и момиченце. Татковците ломотят нещо тихо на испански (имат европейски вид, не мексикански), а дечицата искат да кажат думата си на татковците. Видно е, че и те са поклонничета.
Тук следва един от най-сладките моменти от пътуването ни, който не спряхме да цитираме дни наред. Докато татковците си говорят, децата не спират да им повтарят нещо неразбираемо, което мога да транскрибирам така:
„Papaaaa, seywqfdqywgdsv qwndwdbed wjdwndwqsdk jcsid wndnd Maaaagic Kingdooooom! Bueno, xjdbw sxswdnwsqdn dswendswekdwmd, wdiwdsw qdsdjwdwdnekdnnhy, hkhtn, Maaaagic Kingdooooom.”
Ключовата фраза Maaaagic Kingdooooom трябва да се произнася с провлачване и богоговение в гласа, и къдрава интонация - вдигаш интонация на king и я сваляш на dom. Цял ден с Калоян току си я подхвърляхме тая мантра и се хилехме в захлас.
Палим колата, напред по развръзката на магистралата към Walt Disney Parks - и не след дълго виждаме табелата за парковете. Караме напред и след малко нишка поклонници се отделят вдясно за Epcot и Animal Kigndom, а нашите двама отзад ги проследяват завистливо.
Тежко дишане се чува зад главите ни, когато наближаваме кабинките за плащане на днешната дан, над които има огромна арка с надпис (какво? - хаха, как какво) Magic Kingdom, разбира се... - там оставяме 11 долара за паркинг и отгърмяваме навътре.
Умел ход на Дисни: паркинг-билетът важи за целия ден, за всичките 4 парка на Дисни: Magic Kingdom, Hollywood Studios, Epcot и Animal Kingdom. Та, ако ти писне – в 3 часа отиваш на другия парк, а в 8.30 вечерта на трети, където ще гледащ фойерверки или парад, да речем. Което е добре, все пак...
Билетите също са умело организирани: една огромна сума, ако искаш един билет за един парк, за един ден. Съответно, много по-изгодна сума даваш, ако си вземеш hopper ticket за всичките 4 парка за седмица, и можеш да обикаляш из тях когато и колкото си искаш. Мда, хитро, и затова всички обикалят из парковете с тъкмо такива билети, подобно и на нас...
Паркирането на Дисни парковете е уникален момент за българското мислене. Направо да се спаружиш - нямаш никакъв пръст в цялата работа изобщо... Дългата редица коли се насочва в колона по един към съответния сектор, който трябва да се заеме - липсва стихийност, липсва инициатива, просто всяка кола спира точно след предходната, и... точка. Ама, аз искам под дървото, ако може. Съжаляваме, сър, това е вашето място, идват следващите след вас...
Рапределителите са екип пенсионери в униформи с емблема на Дисни, които се придвижват прави, стъпили върху онези двуколни моторчета с висока дръжка, които сте виждали по западните летища. Бодри старци...
Паркираш около 3-5 минути след заплащането на паркинга, а след още 3-5 минути си се качил на туристическо влакче с пейчици за сядане, подобно на онези влакчета по нашето море, което трябва да те отведе до входа на Magic Kingdom.
Шофьорът на влакчето веднага игриво те емва да запомниш името на паркинга на който си, за да знаеш къде да си търсиш колата вечерта. Паркинг-секторите на Magic Kingdom носят, разбира се, имената на Дисни герои: Мики, Мини, Плуто, Доналд, Дейзи, ....
Нашият паркинг е Дейзи. Окей, запомняме си и номерът - между 28 и 43, т.е. редът на който ти е колата в паркинга Дейзи (нашата е на 32), и напред.
Два чифта блеснали очи гледат в захлас мама и татко с влажен поглед. Тук Жоро казва, Виждам, че останахте доволни от пътуването, дойдохме до Magic Kingdom, ако искате сега да ходим да пийнем бира и кОла? Отговорът е Татееее..... и стигаме до входа на парка. Тук неорганизираните посетители се нареждат за билети а организираните, като нас, минават навътре, с крачка по-близо до обетованата земя.
За разочарование на хилядите малки и големи поклонници, мъките не свършват тук - трябва да се пропътуват още около 5 минути с monorail train влак или с параходче през езерото, по избор. Между другото, същите тия влакове кръстосват между Magic Kingdom и Epcot през няколко минути.
монорейл-влакчето отнася посетители до Epkot
До другите два Дисни парка има безплатен автобусен транспорт на всеки десетина минути. Само дето колата ти остава на паркинг Дейзи, но ти ще се върнеш все някога при нея, и то безплатно, йееее.... Но, без майтап, удобен и бърз превоз са предложили организаторите.
И така, ние отиваме на влака – защо? Защото с него е по-бързо, а ние препираме да сме вече в Maaaagic Kingdoooooom.. Нали и мама успа групата.... Всички околни, обаче, спокойно и организирано си се качват във вагоните; те не бързат, те са чужденци, те са студенокръвни. След още няколко минути стъпваме в мястото, наричано от всички swsvwsws whshxdsdx swsvwsws Maaaagic Kingdoooooom.
Следва самия вход - посетителите подават билетите си в машинката (броенето на посетители е неотменна част от влизането в парковете) и после една лека игрива проверка на раници и чанти за оръжие, гранати, огнехвъргачки, гранатомети... Все пак сме в една друга, по-голяма обетована страна. В дамската ми чантичка гранатомет не се откри, нито в раницата на нашия семеен 14-годишен шерпа. Добре, че не отвориха торбичките с гащи и тениски, защото мама и тато са били на първи кръстоносен поход и са виждали мокри крътоносци и петна на задниците от водата, в която са ги хвърляли увеселителите. Та, мама носи кат дрехи за повечето от нас – за жалост не за всяко дупе точно, та някои ходиха с мокри дупета половин следобяд...
И така, вътре сме - Maaaagic Kingdoooooom, дръж се!
Първото нещо, което се вижда след входа е....., мда, кое? Ама как кое - замъкът на Пепеляшка – прочутият Cinderella Castle, с който започва всеки филм на Дисни (трябва тъкмо тук да чувате в ушите си вече музиката на "When you wish upon a star" – песента на щурчето Jiminy Cricket от филма на Дисни от 40-те години „Пинокио”, сещате ли се?...Моля ви, сетете се!)
Мда, този замък е голям и красив, и наоколо чуваш как децата пощуряват и спирачките падат. Снимки задължително сред писъците наоколо, и тръгваме да бродим из Средната земя. Наоколо е като на Вавилонската кула – хиляди езици на хора с всякакъв цвят... И все едно и също се чува, съкровените думи на мантрата: Yhsbjfbdbe edeidnweskd ojedmjedlwed sdcsdcjep; plfe[fle[fdl Maaaagic Kingdoooooom!
Дааа, постепенно почваш да разбираш, че разбираш казаното от япончето, китайчето, испанчето, бразилчето, германчето наоколо....и то звучи точно като думите на българчето, дето те дърпа за тениската. Погледите на всички деца и старци са еднакво пламнали, нали са на един акъл; и май само родителите на средна възраст мечтаят за една много студена бира. Е, някои по-печени, мечатят и за две, ама те не са от жълтата раса – жълтите не могат да разграждат алкохола, както знаете. Ако не знаете - сега знаете.
Между другото, Maaaagic Kingdoooooom, беше пълен с много стари хора – с бастуни, с инвалидни колички, но повечето и на самоход, ... старци от всякаквъв сорт, цвят и с всякакъв метод на придвижване.Чудихме се със Жоро защо толкова стари хора са дошли, че и инвалиди на 100 години? После взехме да си даваме сметка, че сега сигурно го правят за себе си, за пръв път .Първо са водили децата си, после внуците си, а сега искат сами да видят онова, кето искат те, а не децата, които ги дърпат.
Мамоооо...., ох, и мен ме задърпаха нанякъде. Да си направя отметка тук - като стана и аз на двеста години, като бабата от оная пробна, дето който е чел, знае – и аз може да дойда с бял три-четвърти панталон до Жорката, да видим Maaaagic Kingdoooooom, на трети кръстоносен поход..... Макар, че сега съм с черен три-четвърти панталон и ми е кеф, че си водим поклонниците.
Докато чакаме за една въртележка, виждаме интересна гледка - има определено място, от което снимката на въртележката ще стане един път! Мястото се нарича Kodak Picture Spot (цънккк - рекламка лека), обаче точно в тоя миг там позират две врабчета? Неволно съпадение или изпечен Дисни трик? Нашите опорочени глави като че все искат да мислят пъклено...
Следват въртележки, докато ние се пържим в собствен сос (бирррраааааа – това е нашата мантра). После бегом с Траяна само до 1-2-3-4-5 магазинчета, Мамоооо, моля теее...
После е ред на It’s a Small World – куклено шоу с хубава музичка; возиш се с лодчици из различни части на света, представени от кукли в носии наоколо....., сладко, миролюбиво, изпращат ни написи с "Довиждане" на няколко дузини езика, но най-близкото до нашия е "Досвидания"....и после пак накацваме дузина магазинчета...с вълшебства за високите под 120 см...
Повечето от атракциите на Maaaagic Kingdoooooom са старички и си им личи, отпреди 20-тина и повече години, но посетителите явно ги разглеждат като исторически паметници.
Главната улица на парка е пълна с магазини (с какво друго?) и точно тук пропускаме да направим една животоспасяваща покупка – дъждобраните, които всеки парк продава с логото си на гърба. Климатът във Флорида е субтропичен, което значи супер нестабилен, с огромна влага, и всеки късен следобед валеше порой. В Колорадо черните облаци понякога ни подминават без никква заплаха за дъжд; в Тексас и Оклахома при черни облаци трябва се окопаеш в убежището, защото идва здраво торнадо... Във Флорида, пък, носят пороен дъжд. Подозирам, че носят и урагани, но не искам да мисля за това...
Та, в тези субтропични условия, дъждобраните – без значение емблемата, която ще носят или разликата от долар в цената, която ще платите – спасяват настроение, дрехи, здраве...По-нанатък ще става често дума за тези найлонови скъпоценности. Но иначе разбрахме, че сме извадили късмет с пролетното пътешествие - да, вали, но най-високата температура стигна 33*С, докато лятото не ми се мисли. Почти всички атракции са вече отворени в средата на март и все пак сме на "по-хладно" време, ха-ха, та съм искрено благодарна на Жорката, че настоя за април, вместо моята версия за юни...
Наоколо е влажно и чисто. Всички увеселителни паркове, без значение на Дисни или не (Universal Studios и Sea World не са на Дисни) се отличават с рядка чистота, има и множество водни красоти – езера, гьолчета, плаващи в тях красиви цветя, и прочие... и водни птици, които си живеят там. Изглежда удивително на фона на пътникопотока наоколо.
С Жорката хвърлихме един коментар, как в някои страни тая патица ще я гепнат и изпапкат чистачите на парка... и Калоян ни удостои с един от новите си вледеняващи погледи. Тия погледи са съвсем нови при него, последно поколение погледи, вървят в комплект с мустаците може би. Те казват много и като ги видя, знам какво мисли, и то не е добро.Единственият начин да разведря гледащия срещу мен е способът, който съм научила от самия него – т.е. да му кажа, да речем, „Аууу, колко си красив днес”...
Той така ме работи. Като го изгледам зверски по някакъв повод, неговата запазена марка е да ми каже: „Мамо, и аз много те обичам!”, и аз почвам да се хиля. Та, аз в отоговор, разработих разни варианти, като „Днес имаш много мъжествен поглед”..., „Знам колко искаш да ме целунеш, но сме сред хора”... и така се веселим взаимно. Купон. Със сина, пубертетът върви супер засега, обаче, дъщерята е много чепата, да е жива и здрава, не знам там какви номера ще минават...
Та, това е за патките из езерата. Зеленина, изрядна чистота, прекрасни цветя и невидими чистачи. Определено чистят нощем. Няма положение „Адде, госпожа, мръдни малко, не виждаш ли, че ви чистим боклуците, ма?” Кофти, работа, да не знаеш кой ти чисти...Spooky…. Идват призраците от Къщата на Духовете и почистват наоколоооо.... „Мамоо, стига вече!”
Страхотна загадка за нас от първия ден останаха огромния брой колички под наем, които посетителите наемат безплатно на входа – инвалидни и детски. Записват ти името, миткаш цял ден с нея, и накрая си я връщаш, без да я строшиш за кеф. („Адде, стига, ма, госпожа, лъжеш ни нещо, ма!”) Освен това си оставяш и вещите в нея, покупки, сувенири, очила, шапки и после си ги намираш. А, стига бе. В тази връзка, в следващите части, ще разкажа и как синът ни си загуби мобилния телефон, нелош Ериксон уокмен, и как му го върнаха, ама сега да държим съспенса под мишница – като му дойде времето - тогава, както казват някой бивши царе..
И тъй, обикаляме по увеселенията и гребем от живота с пълни шепи....
Къщата на духовете (The Haunted Mansion) беше сладка, меко казано, но Траяна я преживя дълбоко и изотвътре. Духовете бяха холограми, но тя, душицата, ги взе за истински духове, така да се каже, от плът и кръв... Имаше бюстове (това са глави, не цици), които пееха песни, в стила от едноименния филм с Еди Мърфи. Спряха влакчето в средата на къщата, посред тъмницата и бродещите наоколо духове, и мракът се огласи от бодър поклоннически рев в няколко октави... Определено нелюбимо място, ако си под 120 см височина...
това е каляската с ковчега - дърпа я кон-дух, затова не го виждате :))
Оттам, за разтуха – на острова на Том Сойър. Около него плува параход, от който сякаш ще слезе Марк Твен. А краткото разстояние до него се взема със сал (всъщност, с моторен сал - ама се правете, че за вас е просто сал, иначе Самюъл Ленгхорн Клеменс ще се откаже от псевдонима си...)
На острова има стара мина, в която "Том и Хък са си играли", има стара мелница, има забавен мост с движещите се отдолу бъчви, по които туристите стъпват, кълчейки се, а наоколо плуват шашнати патки и се чудят какъв е тоя купон и защо, по дяволите, не ги обявят за изчезващи видове и да изгонят тая паплач, че да си мътят на спокойствие? Островът е осеян с колоритни "надписи от Том", но нашите души горят за първия ни ролъркостър...
И така, мятаме се обратно на сала (знаете кой сал, шшштт!) и напред към скалата, в която пищят хора. Значи, нека кажа – отвън изглежда като невинно влакче, което малко по-бързо си обикаля из една скала. Голям праз. Нареждаме се на опашка. Опашката трае около 40 мин.
Сеге му е времето да кажа за чакането в Magic Kingdom. Всички увеселения предлагат два вида опашки: редовна опашка на спокойно чакащи и бърза опашка (Fast Pass). За бързата – отиваш около час - час и половина по-рано, пъхаш билета си за всичките паркове в една машинка и си го взимаш обратно веднага, защото ако го забравиш.... може би ще ти го върнат?? След няколко секунди, машината ти разпечатва малкото ценно Fast Pass билетче, на което има напечатан часът, в който трябва да се върнеш обратно и да минеш по лентата вляво от спокойно чакащите, която е за тарикатите с такива билетчета.
Та, за тоя тарикатлък разбрахме, докато чакахме на първия ролъркостър, тоя с писъците в скалата. Опънахме се в гадната жега и чакаме. На повечето увеселения има здрави климатици, които направо изсмукват нежната ти мокра плът. Тук, обаче, няма – понеже това е една уж "много стара мина" и вътре ще се возим на едни "много стари вагонетки"...;)) Та, за автентичност, има огромни вентилатори на тавана и вътре стотиците чакащи се топят бавно, но спокойно... Нали сте виждали американския тип ограждения за чакане – дето се движиш между едни оградки като в лабиринт, за да ти дойде акъла, дето тъй лекомислено си се вързал да чакаш на опашката... И всички чакат чинно, без протест, без нервничене, без мрънкане.
Пред нас чака възрастна двойка на около 70 г. Жената с нахлупена шапка, явно без коса, след химиотерапия. Краката й потрепват, аз започвам да треперя заедно с нея и да се чудя защо тая жена иска да се вози на ролъркостър – аз заради нея се вързах, че ролокостърът ще е майтап работа. Коментираме с Жорката, а той ми казва: Ами, тръпката, иска да опита и това... Супер. Никой не дава път никому, всички са развноправни. Бременни чакат наравно с просто дебели жени; здрави яки мъже стоят до немощни старци с бастуни; бебета чакат с тийнеджъри. Това е равенството, за което са се борили всички.
Аз така не мога, но никой не ме пита. Аз искам бременни, старци и деца да минават напред. Но аз не оценявам равенството. Видяхме майки да бутат колички с по две деца на преклонна възраст вътре, а мъжът - дъвче дъвка. Ако това е феминизма и еманципацията – значи аз съм феодална личност.
Между другото – да кажа за сините колички, че обещах в началото. Наистина се возят от 2 до 12 годишни деца вътре. Направо възмутително. Някаква крехка китайка бута количка с мутант, на видима възраст 8-9 години, който е толкова затлъстял, че не може да се движи на самоход сигурно... А иначе доста деца с размерите на Траяна си лежаха по сините колички, изморени от емоции.
Много мързелив подход, наистина, и недоумявахме защо родителите учат децата си на това? Ако не кажеш на едно дете, че има друга опция – то не знае. Е, и при нас в късния следобед настъпи качване на конче на раменете на тате, но това, както всяко дете на 6-7 г. знае - трае съсвем кратко, защото умерените коне ги убиват, нали?
Да знаете – още си чакаме на същия ролъкостър с вагоните в мината, наричан Big Thunder Mountain Railroad, дето ви оставих преди малко. Просто си приказвам с вас за разтуха, докато чакаме.... Чакаме, пуфтим, слушаме писъците на веселящите се в ролъкостъра и мен почва да ме хваща разума. Аз какво точно правя на тая опашка, вместо да ям сладолед отвън (хайде, да не отпочвам темата с бирата, че умореният кон ще напусне полето)...? Обаче, гледам възрастната дама с късите панталони пред нас и ми идва ищах и аз да пробвам. Изобщо не изглежда страшен отстрани, съвсем мъничко, но щом чакат стари хора, значи – споко, става за всички възрасти.
Е, след 40 мин, идва и нашия ред. Разделяме се по стратегически двойки – Жоро и Траяна отпред(кавалерът държи дамата да не излети от ролъкостъра); отзад Калоян и аз (кавалерът държи дамата да не припадне в ролъкостъра)....Хаха, шега обясни втората дама. Абе, дама да си в нашета семейна единица. Както знаете, всяка шега излиза пресолена накрая, обаче като не знаеш, си се шегувкаш ведро...
Ролъкостърът потегля напосристо и започват едни остри пируети и резки спускания. Мамка му, ами да – нали е ролъкостър, не е пътническата мотриса „Дезиро” между Хисар и Долна Махала... Най-гадните ми бяха страничните пируети – когато тялото ти застава на 90 градуса със земята. Ама те тъкмо за това са въведени - да ми е вдигнат адреналина здраво...
Само Траяна и кльощавата й физика са ми в главата, докато "мотрисата" ме хвърля наляво надясно – почти виждам детето си как изхвърча на някой пирует. Разчитам, обаче, на здравата физика на татко й да я удържи. И като слушах писъците й, в тях нямаше никаква радост, никаква. Обикновени, ужасени писъци, каквито бих пищяла и аз, ако можеше да излезе звук от устата ми. Иначе, на ум се съдрах от пищене, но нищо не излезе от мен, все едно съм смела-смела....
Себе си прежалих на третата 90-градусова отсечка с безумна скорост. А синът ми цвили от кеф до мен (тоя е с инвънземно ДНК явно), но гледа и да е мил със старата си майчица, която опглупява от мятане по резките завои. Е, поне дотук животът ми не беше лош, благодаря на Бога. Поне ще си умра на ролъркостър, а не върху компютъра, да речем... Е, можеше и като дядо Вазов да стане един ден, ама на – като се качвам на бесни влакчета, няма да доживея вазовите предсмъртни страсти...
После всичко свръши. Вагончето ни рязко спря и ми се предоставиха 5 секунди да го освободя, преди следващите ухилени тикви да го яхнат. Следващият ми спомен беше, че ходя, не знам как съм слязла.
Това ми беше бойното кръщение – оттам нататък всичко вече ще ми е все едно, всички ролъркостъри са мои – с единственото условие да не ме обръщат с главата надолу. Жоро не беше съгласен изобщо да повтаряме кръщението другаде, но дори Траяна като се нарева до насита, реши, че мазохизмът човешки е безграничен гъдел.
И понеже в ръцете си държахме безценните Fast Passes за мокрия ролъркостър – дето не само те мятат, ами и се опитват да те удавят в тонове вода – к’во пък, що да ни пука? Напред към света на мокрите скорости.
Жоро реши, че съм получила увреждане по време на първото си бойно кръщение, но от куртоазия не ми направи проверка колко пръста виждам или как се казвам... На него му стигаше само факта, че на мен не ми пука вече къде отивам да се возя и да умиргам на следващото увеселение... Със сигурност съм се увредила.
Splash Mountain – идваме! Освен това имаме и някои отделни бройки сухи дрехи... Е, не за всеки, но ако Жоро облече някое късо панталонче на Траяна, ще ходи със сухи задни части, нали? Поне е помислено. Сега, кое на кого ще стане, много важно, подробности...
Ползваме бързия пропуск отпреди час и половина и дори не успяваме да разгледаме сериозно веселбата около нас – пък и да я разгледаме, какво? Те си пищят за всичко. Писъците не може да са измерение за опасността на ролъркостъра, я!
Така и пропускаме предупреждението, че този ролъркостър е с по-висок степен на трудност от предходния. Който гледал, гледал. Качваме се в същия порядък: баща и дъщеря отпред; майка и син отзад.
Пиууу, изстрелваме се напред и преди да спра да мисля, се сещам, че като пълни тикви трима от нас имат очила на лицето си и двама от тях имат каскети. Виждам с крайчеца на окото си как Калоян ловко си сваля шапката и я слага за секунда под задника си и искам да му кажа нещо, но вятърът пори в бузите ми, и почти се задавям със звука си. Как, бе мамка му, тия хора наоколо пищят? От коя дупка ги вадят тия звуци? Чувам писъците на Траяна пред мен, но светът се движи вече бавно, вероятно защото влизам в рая..
Всъщност, след няколко секунди осъзнавам, че светът се движи бавно, защото лодката ни вече е паднала изотгоре и се движи наистина бавно долу в езерото зад предходната, един вид – чака ред за поредното набиране нагоре-нагоре и после хвърляне надолу-надолу.
Точно в този миг хвърлят надолу-надолу следващата лодка, която предизвиква цунами, което буквално ни удавя. Водата, която се изплясква върху нас по-скоро се чува, отколкото се вижда, защото нямам чистачки на очилата. Нямам време да ближа водата от тях, защото поемаме пак нагоре. Чувам веселите възгласи на Калоян, жив е, диша, радва се, нали е с извънземно ДНК - окей, чувам изпод водата в ушите си, че Жоро ломоти нещо на Траяна и тъкмо чувам писъка й и осъзнавам, че не се удавила..., ура!, когато вече сме набрали достатъчно височина, за да ни хвърлят в следващия огромен вир с вода... Аз не мисля, нямам чуства, аз съм спокойна и хладнокъвно-студенокръвна, като преродена хамериканка...
Минаваме през хладна пещера, със засилен до дупка климатик (каква съобразителност, за да се постигнепъъълна достоверност).... Дочутото „Тате, студено ми е, мокра съм”, ме успокоява, че животът още тупти в детето ми (аз имам само едно дете, другото е някакъв звяр, който крещи до мен: „Супеееер, супеееер, мамо, усмихни се, страхотно е!”) и веднага ни хвърлят почти отвесно надолу. Аз съм вече със затворени очи и виждам моментите от живота си как преминават пред очите ми, както си му е там реда. Приготвям се да вляза в един по-добър свят....
Тъкмо отварям пълни с вода очи, и внезапно, пред лицето ми бързо преминава нещо мокро и черно, и аз отново затварям очи, защото очаквам ония черните на Хичкок да ме накълват за десерт. След секунда чувам глас калоянски „Еееех, това беше шапката на татко”... и се бухваме в езерото, като вдигаме стена от вода. Която се излива къде? Мда, върху нас. В това е красотата на увеселението.
Като се казва Splash Mountain, а искам да съм суха – какво, по дяволите, правя там? Не се казва Dry Mountain of the Slow Rollercoaster… И вече каскетът Hard Rock Cafe Stockholm от колекцията ни Hard Rock Cafe шапки не е сред нас. На дъното е, пълен с вода... Ще ходим чак до Стоклохм, при шведките, за нова... :))
Излизаме от лодките и задникът ми джвака. И предникът ми джвака. Наоколо всички са Мис Мокра Фанелка, но най-сладки са черните каки, които бият мъжете си, че са ги качили там. Познайте защо? Не, не защото им джвакат предниците, съвсем не.
Защото са им са се намокрили косите, които са били изправяни часове наред, за да приличат на косите на белите жени. И сега косите им почват бясно да се къдрят и скъсяват, а мъжете им здраво се хилят, докато черните каки търсят гранатометите в чантичките си. Сега, разбирате ли защо има проверки за оръжие на входа? Заради това.
Отиваме и се преобличаме в тоалетната с Траяна – от бельото ни шурти вода. Аз имам на разположение боксерките на Калоян, които просто няма как да ми станат, но имам и ¾ панталони на Калоян, широки, рапърски, които успявам да намъкна на голо. Мда..., няма как... Изборът ми беше между гащи на Траяна, боксерки на Калоян или голо. Калоян категорично отказа да сменя боксерки и панталони, защото имал само едно голямо влажно петно и бил окей, и кавалерски предостави на моите предно-задни части панталона си, Дори не го разубеждавах.
Тоалетната вътре си беше съблекалня, не тоалетна. Свалихме прогизналите си от вода дрехи, облякохме сухите и направо слънце ни изгря в душите. Кавалерите ни ходиха с петна по задниците, защото така се освежавали в топлото време... Много е важно, значи, в горещ ден да ходиш с мокричко на дупето, но май само в Magic Kingdom това изглежда невинно...:))
После преминахме на увеселението Карибските Пирати ... Мятането беше минимално и получихме само по едно мокро петънце тук-там по сухите дрехи на някои от нас, ама кой ти гледа, нали ще се освежаваме... Атракцията си беше супер просто!
Качваме се с асансьор до увеселението Астро-Орбитър , разбира се пак след 20-минутно чакне на опашчица...Въртележката е високо в небето на майната си, върху покрива на сградата, а на всичкото отгоре ракетите можели и да се вдигат с копченце, че съвсем да летиш между планетите, които те заобикалят, и да гледаш Magic Kingdom отгоре и отвисоко, и надалеко...
Мда, вече съм претръпнала, и недоумявам защо Траяна пак пищи в съседната ракета. Моят кавалер пак нарежда мантрата си „Супееер, супееер, мамо, страхотноооо!” А аз съм като ледена буца. На лицето ми има застинала усмивка отпреди 5 увеселения...
Заваляват едри капки дъжд (добре дошли в субтропиците!) и полека лека се отнасяме в посока изхода, за да си ближем раните. За щастие, дъждът бързо преминава, докато сме се подслонили в един от магазините ("Мамоо, страхотен часовник с принцеси..."; " Мамооо, искам тоя ключодържател с пират, убиец е...") Аз искам дъждобран, но си купувам чаша за кафе, Жорката и той. Преди малко, докато писах, си изпих кафето от тая чашка и ти става малко "дисни-гиби", както казваме у дома :)))
До паркинга ни чака много път с камили и коне... - в случая, първо с монорейл влака, после с туристическото влакче. Паркинг Дейзи е все така претъпкан, макар вече да се виждат някои празнинки. В последния участък от прехода пак вали, но ние дори не се опитваме да притичваме; не можем.... Качваме уморени снаги и полумокри задници в колата, и газ към хотела.
Край на ден 1, Maaaagic Kingdoooom – отчетохме се! Ако станем и от леглата на следващия ден – значи сме герои.....
<<Линк към 1-ва част.. Линк към 3-та част >>
Нямате права да коментирате тази публикация.
Още...