ДО КАНАДА И НАЗАД – СУХОЗЕМНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗА ЧЕТИРИМА (част 1)

ДО КАНАДА И НАЗАД – СУХОЗЕМНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗА ЧЕТИРИМА

(ИЛИ КАК СЕ ИЗМИНАВАТ 3100 КМ В ЕДНАТА ПОСОКА ЗА ДВА ДНИ)

ЧАСТ 1 – ДЕН ПЪРВИ: ДА ИЗМИНЕМ 1650 КМ ПОД ВЕЩОТО РЪКОВОДСТВО НА ПЕТИЯ ЕЛЕМЕНТ

И така – следва разказ за нашето семейно пътешествие до братска Канада, от което се завърнахме в края на миналата седмица. Пътешествието трая общо 10 дни – 5 прекарани в Канадата и останалите 5 прекарани в колата на път за там (2 дни) и обратно (3 дни). Това пътешествие бе свързано с огромно количество пропътувани с кола километри, но въпреки, че на мнозина би се е сторило като един дребен терористичен акт спрямо децата ни, на всички нас ни хареса, и то много.... Четирима души в една кола, за щастие поне нямаше куче, ако ще полуперифразирам Джером К. Джером...

Първо – да изясним защо тъкмо с кола? Разстоянието от Колорадо до канадската провинция Квебек (в частност, Монреал) е доволно голямо: любимият ни Google Earth ни помага с точни данни – 1950 мили в едната посока, което си е около 3100 км път. И да го превръщаме в км май не помага, щото става повече. И изглежда повече. Затова – по-добре да си стои в мили, че цифрата е по-дребна. И започва с единица.... Виж ако сумираме общото кандилкане – стават над 6000 км, доволно внушителна сума, нали?

Значи как ние българите да си представим 3100 км в едната посока – ами с европейски разстояния ще е най-добре: от Москва до Рим с кола би било 3030 км, но още по-точно: от Атина до Копенгахен (Дания) е 3140 км. Е, улучихме – вече имате представа какво ни чака, нали? (каза тя доволна)

Та, верно бе, защо с кола? Самолетни полети като слънце. Та защо? Защото сме малко нещо луди. Или много нещо луди. И понеже моята мъжка половинка прекарва доста дни месечно в полети над великата мириканска земя, искаме с кола. Обичаме да пътуваме с кола, стига да е здрава и удобна, и да опира само до зареждане с бензин, нали разбирате..... Или може би обичаме да ни е трудно, дълго и тежко, кой знае. И понеже лудостта не върви сама, тя често се съпътства и от луда половинка, че и от луди деца. Ура, ще пътуваме до Канада! С кола! За два дни! Мда, всъщност, дори втората вечер искаме да сме там и да имаме мохабет, на маса.... Ееееее, хайде, де!

Май аз ще се окажа единственият скептик, който поставя под съмнение добрият изход на начинанието. Страх ме е, така е. Казвам, че ме е страх заради децата, но всъщност ме е шубе, че май аз няма да остискам на толкоз път. Падат ни се по около 16 часа дневно в кола. Верно – това сме го седяли в самолети на път за България. Миналото лято летяхме например по силно-атрактивен маршрут: вместо на изток, от Колорадо Спрингс потеглихме на запад, за Сан Франсиско. Защо? Ами за да е интересно вероятно... Иначе: ами за такъв полет имаше билети. После - от Сан Франсиско за Франкфурт. Като стигнахме там, задниците ни бяха станали плоски като тави за печене. От Франкфурт можехме и пеша да се върнем до София – то това брои ли се за разстояние изобщо?

Та 16 часа по самолети е едно, да го караш с кола ми изглежда друго. Около мен, обаче, трима ентусиаста, радостни, приготвят хладилници с напитки, нагласяват DVD екрани, и са готови да прекарат часове в гледане на всички филми, пропуснати или позабравени. Тонове DVD-та. Браво, чада мои! И възглавници: две големи и две малки за всеки подрастващ, и по едно одеалце. И много ентусиазъм, много, много ентусиазъм.

Мама им на чадата, обаче, нещо не мисли така. Мама не знае какво да очаква от дечица на такъв дълъг път. Мама се готви за война – лекарства, дрехи (отиваме още по на север – е, татко казва, че слизаме надолу от 2100 м до нулева надморска височина, по бреговете на р. Свети Лаврентий, но мама приготвя и по-инакви дрехи, като за късна есен). Накрая, мама вижда че няма накъде и свиква с мисълта за лудия преход.

И накрая – идва деня/нощта/каквото там е. Планираме всичко дни преди деня - как ще натоварим колата от предходната ранна вечер и ще легнем да спим към 8 ч. После, наспани и свежи ще станем към 3 ч през нощта, като за около 15 мин ще събудим две спящи деца, ще се натоварим на жорковия железен автомобил (както весели българи го нарекоха в Монреал „този чаровен ЗИЛ”) и ще оставим в нощта спускащата се зад нас ролетна щора на гаража като последен спомен за дома. Мдаааа, хубав план. И добре обмислен. Малко като „ще построим петилетката за 2 години”.

Разбира се, в съдбоносната вечер преди пътя, към 10.20 вечерта (когато трябваше да сме заспали по план поне от вече 2 часа и 20 минути!!!) се наложиха спешни покупки в последния миг на две малки хладилни сакчета за детските сокчета на Траяна и за баничките с праз, които някои видни плановици виха и пекоха докъм полунощ... После товарене на багаж. После... е, вече почти наближи часа, дето трябваше уж да ставаме...:))) Е, следват три-четири часа сън и навън пуква зората. Докато събудим две мнооооого добре заспали деца и - става 5.30, т.е. време за съгражданите ни да се юрнат за работа. Пътят ни започва с движение в североизточна посока, което значи преминаване през района на Денвър в глупав пик час – между 6 и 6.30 ч. Много весело.

Някои от шофьорите на нашата семейна група (подсказвам: с брада) не са весели, макар че други (без брада) искат да ги развеселят. Освен това, заспалите у дома деца са вече едни много будни деца и не искат за нищо на света да спят повече. И си говорят, и се приготвят да почват гледането на филми, предвидено от плановиците за доста по-късен час. Напрегнатост в отношенията на пътуващите, поради изостаналост в графика на плана. Лошо започваме.

Щом сме на пътя в 5.30, значи ни се очертава път докъм 22.30 ч. според тежката присъда на вградената в автомобила навигация (иначе маскирана под формата на кака с мазен глас). Наричам я „Петият Елемент”, защото тя е активен участник в общуването на останалите 4 члена на колектива ни. Абе, много наш човек с една дума.... Щом тя отсъжда 17 чАса път, значи трудно ще ги направим 10, да речем. А ще трябва и да позареждаме ламята, да разтъпкваме снаги, да изпишкваме деца....

Най-дългият засега наш преход на мириканска замя беше до Санта Фе, надлежно описан в Пътешествията на Бглог – някакви си 325 мили (около 525 км), които взехме за общо 5 часа с паузите. Какво да го броим това?? Онова, което ни предстои обаче е серизоно предизвикателство. Да изминеш около 1600 км за един ден май не е толкова трудно, но мен си ме плаши, май вече го казах това... Ама ще го повтарям още дълго, за което се извинявам, но да знаете – така ще е.... Ще го повтарям, потретвам, почетвъртвам, .....

Сега, моля ви да погледнете картата на щатите по-долу. Вижте къде е Колорадото (СО) и после погледнете нагоре и вдясно от Отава на оранжевата канадска територия – горе-долу там, където се пада долното дясно ъгълче на вградената снимка с Аляска, е.... там отиваме – в сърцето на франкофонски Квебек: Монреал!

Пътят ни включва преминаване през следните осем щатa: Колорадо (CO), Небраска (NE), Айова (IA), Илинойс (IL), Индиана (IN), Охайо (OH), Пенсилвания (PA) – на горната карта е леко сгъчкана с Мериленд (MD), и Ню Йорк(NY). На канадска територия ни остават някакви си две техни провинции: Онтарио и Квебек. Е, от какво да се плаши човек, глупаво е нали?

Защо отиваме тъкмо в Монреал? За да посетим едни от най-близките ни приятели, двама млади пловдивски лекари с таланти и амбиции (съпругата е едната от двете кръстници на дъщеря ни, и с нея се запознахме преди 6 години при описаните от мен в Общност Бебе сложни перипетии около раждането на Траяна). Та, искаме да ги видим тез любими хора – с Веси не сме се виждали 4 години, с Наско – 2. Затова сме решени на подвизи безчет....

И така, вече почти излизаме от границите на родното Колорадо и навлизаме в съседна Небраска (около 4 ч. след потеглянето ни), когато аз още напрегнато правя рекапитулация на всички изключени (или може би забравени включени???) котлони, кафеварки, телевизори, компютри и съзнанието ми напразно търси нещо страшно, за което да се хване, че да обърнем назад за проверка. Жорката, обаче, железен, мускул не трепва на лицето му, но вече почва някак си се поотпуска, защото знае, че връщане назад няма. А аз все търся наум версии за връщане.... Фурната? Не, изключихме я, установявам разочарована. Ютия не съм включвала поне месец, то с тия тениски всеки ден, не е и нужна май вече... Лампи? Не. Жорко се подбъзиква с мен, щото горе-долу знае докъде съм стигнала в преговора на електроуредите, и ми подхвърля, че бил изключил всички компютри. Мда.... Отзад децата се разпределят по интереси – момъкът спи, девойката жадно гледа филм след филм.

Задните стъкла на колата са си изначално повече от тъмни, но за да елиминираме всякакъв момент на детска хизненада, предвидливо сме запердили и с допълнителни щорички, по 2 на всеки детски прозорец. Като в „Темната дупка”. А на най-задните прозорци, там дето се пада третия ред седалки, залепихме тъмно фолио, за да работи хладилника безпроблемно. Затова и отзад може да се правят само две неща – сън или филм... В тоя мрак, какво друго?

Сън, сън, ама нашият стюард-тинейджър все спи, а Жорко като пътува иска да консумира по много и по често от студените напитки (онези напитки, дето ги реди и прережда десетки пъти, за ги да събере всичките вътре). А синът ни с тоя сън ни обрича на обезводняваща диета. С носталгия установяваме (на около 4 часа от дома), че сме забравили детските сокчета, заради които купихме хладилно сакче, но после го напълнихме със сандвичи, но Траяна, дете добро и сърцато, великодушно ни прощава – тя ще пиела водичка, ние да си пием каквото искаме. Златно чедо. Чедото само ми се усмихва чаровно, намества си слушалките и ми прави знак да не й преча да си гледа филма, в който е потънала.

А аз гледам тъпо в Петия Елемент, а каката подло и безпощадно ме информира, че, уви, ни чакат още 750 мили път (1200 км), които трябва да изминем за предстоящите около 11 ч и половина.... Мразя техниката, като е тъй безскрупулна в истината. Идва ми наум една любима книжка с рисунки и размисли на Иван Кулеков. Там имаше един любим израз „да съ примайнът мислищити илименти”. Искам да го примайнъ тоз илимент, но знам че пак е прав „илиментът”, защото неведнъж ни е отвеждал точно на метри от зададената цел, даааа, знам го, че е прав и го „мразям” за това....

Е, щом няма връщане назад, и аз почвам да се отпускам. Крайно време е. Тук вече е момента, в който почвам да се оглеждам наоколо и да поснимвам пейзажчета. Значи, много е интересен един израз за пътуването с кола, който чуваме щедро. „Човек като пътувал с кола виждал много неща, които нямало как да види със самолет”.... Хубава притча... Много пътували познати изповядват тая вяра и убеденост. Дори любимият ни шведски другар ни е разказвал как от Ню Йорк се качил на големия автобус с хрътката и пропътувал до Лос Анжелис цяяяяяялата Америка. Било неповторимо преживяване. Та и ние така. Дайте го преживяването!!! Тръпнем в очакване какво ще видим и научим от него (преживяването, де).

Жоро вече е тотално размазан от кеф, пуска музика, припява.... Кефи се, очевадно, момчето... Не му стои дупето в самолетна седалка, в автомобилна е, удобна при това. Говорим си, смеем се, времето си тече, километрите също, и по някое време почвам да се усещам разочарована, че пътят не е онзи теееееежък преход, който чаках напрегнато. Някак гладко си върви дотук, а аз все едно съм изработена, излъгана...

Та, да се върна на гледките. Кои гледки, казвате? Няма гледки. Пътят дълъг напред, дори не се вие, стои си като конец, с две ленти във всяка посока. Движението нормално, камионите се задминават отвреме навреме, с което създават живописно разнообразие в битката срещу приспивната унесеност. Те затова нашите не бързат да построят магистралата в БГ до морето – защото ще стане спокойно-скучно на водачите и като го няма елемента на изненада съз задминаването и това да видиш кола точно срещу себе си – е , отпускаш се някак, доста се отпускаш....

След като слязохме от високите земи и гледката на планината постепенно потъна в долината, всичко стана като тепсия наоколо. Равнинен пейзаж, кротък добитък пасе, тук-таме храстчета и по някоя заблудена ферма. Еееех, няма ги вече Скалистите планини, само равнинни територии... Долната земя много скучна. Снимам за доказателство. Небраска не само е скучна, ами е и дълга – ще я прекосяваме почти по цялата дължина (е, направили са ни промоция, махайки едно гадно ъгълче от нея, точно над Колорадо) - това не ни харесва. Но пък таим надежди за Айова – може пък там да бликне една разнообразност??

„С какво да запомня Небраска – преразказ с елементи на разсъждение”. С какво ли? С нищо. А, да – тук отглеждат трева. Верно? Верно. За красивите тревни площи пред къщите из Америката. Тревата се оформя на рола или чимове, и се извозва до магазините, откъдето се купува в съответно желаната форма. И много интересно напояват тук (както и в Колорадо, май и навсякъде другаде) земята/т.е. тревата - с една предълга поредица мобилни пръскалки, наредени на ред, хванати в единия край неподвижно. Така полученият „радиус” обикаля в пълен кръг около основата на окръжността, напоявайки всичко вътре в нея. Дано го обясних добре. Не знам дали и у нас има такава система на напояване – ако има експерти да кажат, да не рекат после, че се заяждам и пренебрегвам родните мелиоративни тънкости....

Столицата на Небраска е град Линкълн (познайте на кого е кръстен – тук го произнасят „Линкън”). Пътят не минава през града, но се виждат отделни сгради. Абе, все едно че разглеждаме забележитености в галоп. Бързо, отгоре-отгоре, и без много навлизане в същността.

Най-колоритната гледка в Небраска бяха красивите пунктове за отдих. Имат магазинче, съответно чисти тоалетни към магазина; някъде с ресторантче тип fast food, някъде с бензиностанция, а отвън, сред дърветата – малки кабинки като беседки, с масичка, за да поспре пътника и да похапне от бохчичката си... Или да впие зъби в мазен, току-що купен бургер. Но все сред природата, докато лекият равнинен бриз обдухва изпотеното му седалище. Има спрели коли, ванове, камиони. Иначе си има специални спирки за камиони, но могат да спират и на тези места. Ред, дисциплина. Колите отворени, прозорците отворени, вътре чанти, портфейли, слънчеви очила, телефони... Всеки седнал, ядящ, почиващ, подскачащ... Но да кажа за тоалетните, че ми харесва тоя момент.

Който е гнуслив и горд с родните БГ тоалетни, моля да прескочи седващите два абзаца. Страх ме е да не накърня нечии национални чувства, но ме сърби отвътре да споделя ценни мисли за пикаенето из местните земи.... Окей? Разбрахме се, значи: продължавам смело – среща долу след два абзаца.

И така, тук никой (разбирай: от шофьор на ТИР до редови автомобил) не пикае прав край пътя, докато ветрецът дружелюбо гали накрайника му. Глобата е няколкостотин долара и затова всеки ползва тоалетните на тези „спирки”. Тоалетните са чисти, макар че аз някак искам да бъдат по-мръсни, защото ме е срам заради родната ми България. Тук няма тоалетни „долу в земята”, както казват нашите мирикански приятелки. Те не разбират защо трябва да има тоалетни в земята и какво е удоволствието да си опикаваш краката. И ние, българите, не го разбираме, но отстояваме гордо правата на сънародниците си да пикаят както си искат. И в БГ тоалетните ни да мирише на каквото си иска.

Толкова ли е трудно в тоалетните да е малко по-чисто и по-приятно? И да няма леля Милка, която намусено да ти взима 20 ст на човек на изпикаване (толкова ли е все още?), докато ти подава странно късче от нещо, наподобяващо тоалет папир? Как да обясня на другарките американки, гостуващи в БГ защо е нужно всичко това? Те все сравняват България с Мексико, защото за тях май това е най-изостаналата държава, до която те са близко по територия и отношения. И в Мексико крадат, и в Мексико може да те нападнат. Споко, значи не сме толкова назад, виждате ли? Колко години след падането на комунизма още е така в българските тоалетни и колко още ще бъде? И когато водя чужденки до тоалетната, как да им обясня защо не се оставя тоалетната хартия в самата тоалетна, и какво значи „циганка краде тоалетната хартия”? И защо само в елитни ресторанти е различно, но в редовите места е все едно и също на вкус и мирис? Не я обичам тая болна и миризлива тема и не знам защо изобщо я захванах.

Не искам да водя войни в защита на Бг начина на опикаване на териториите, но ясно подчертавам: харесвам местния. Някак ми е невидим и неароматен. Става ми подозрително спокойно, та чак мога да пропусна да окантя с тоалетна хартия седалката, която дъщеричката ми ще използва.... Точка, край. Та, с тези места за отдих ще запомня Небраска. А какво ни чака напред?

Отзад гледат филми. Никой не се оплаква. Вече е късен следобяд, а е тихо и спокойно. Подозрително чак. Тия деца не се ли уморяват? Удобно, широко, окей, ама тялото си е тяло, моите нозе почват да се понадуват от обездвижването. А те? Дечица ядат банички с праз, банички без праз, банички с шунка; сандвичи с шунка, сандвичи без шунка. Желирани бонбони червеи внасят леко раздвижване в тихите тъмни детски ъгли. Кратък смях, оригване, пак смях, още малко Кола за наместване на храната, пак оригване, пак кратък смях и..... слагат слушалките и нов филм. Ще им изтекат очичките, жали ги майчицата им, т.е. аз. Дечицата игнорират терзанията на майчицата си и потъват в своя свят – тя гледа Немо, той гледа някой от Властелините..... Да, пътуването е „дълго и продължително”, както гласи един мой любим цитат. Плюс минус бекрайност.

Татко им, обаче, е в еуфория и както многократно подчертава – мноооооого му е кеф, много, много. Редуваме CD-тата, ама на мен вече ми се приспива от всичко – слушахме радио, слушахме Джони Митчъл, после радио, после U2, после някакви пачанги, после май заспах, но не съм аз шофьорът- защо да не спя, ще кажете вие... Защото съм навигатор (нищо, че си имаме Пети Елемент), аз съм онзи пич с картите и атласа в ръце, и следователно - нямам право на дрямка. Аз съм будната съвест на водача на нашето МПС и трябва да съм буквално будна, свежа и изпълнена с мотивация. Някой обаче ми дърпа клепачите надолу, като в ония филмчета с Том и Джери.....

„Гледай какви неща виждаме, гледай, гледай”! Гледам с тежък поглед – крави, ферми, зелено, равно, пътят все така безпроблемен, скучно ми става в душата.... Но това сигурно е защото нося образът на скептично мрънкало. Иначе, опитвам се да се поразбудя, правя опит да се смея и да разговарям по-игриво, но дрямката ииииииидва тиииииииихо..... След двайсетминутка, отварям очи, и изпълнена с вина, се вземам в ръце. Наоколо е като „дежа вю”, все едно и също, все едно, че караме в малък кръг и ми се е приспало, защото ми се завил свят от въртене в долната равна еднообразна земя....

Вече съм будна, обаче, и готова за подвизи. Жорко е трезв като морковче, весел и игрив, децата тихи, гледат си фимлите отзад в тъмното. А на мен слънцето ми пече почти в очите – отразява се в онзи игрив бял цвят „перла с капка златисто” и ми боде очичките.... Хайде, да се активизирам малко – време е душата ми да почне дебне за беди, за оплаквания, за смут в детското спокойствие. Не е задължително да знам какво да го правя после тоя смут и дали ще ми хареса като дойде. Всъщност знам, че хич няма да ми хареса, но като съм го чакала тоооолкоз дълго – може пък да взема да се поуспокоя? Не го викам тоя смут, нито ще го натривам в нечие доволно лице с брада. Но някак ме смущава спокойствието, разочаровани са терзанията ми.... Абе, лудост с една дума.

Тъкмо излизаме от Линкълн и по пътя за Омаха (на границата на Небраска с Айова) и – ето ти смут, сестро! Доволна сега? Колите по пътя лека полека почват да намаляват бодрия си ход и накрая вземат, че спират изобщо. Напред само коли, назад – пак същото. Изведнъж, напред, близо до моста в далечината – пушек, като от горяща кола. Ха, смутът дойде. Ние график гоним, имаме нощувка в градче под Чикаго. Каката от навигацията топло ни е информирала, че имаме още над 7 часа път и не го щем тоз пушек. Запушваме се здраво - може би до след Линкълн назад. В колона по 2 автомобила, всички спрени от другари полицаи... Около нас загасват автомобилите и юруш на пътя, да гледат сеир. Дечицата ни, обаче, удрят лека пауза на филмите, но не искат да гасим колата, защото климатикът се явява животоспасяващ. Температурата сочи 80*F, което е малко под 27* Целзий.... Не е много, ама тук ландшафтът е равен и напечен, а и ние сме като хора от Батак дошли в Айтос (лятото в Колорадо рядко надвишава 27-28* Целзий – тоест, климат тип Батак, Велинград, Сандански, прохладна планинска топлина, без прежуряне).

Жорката е отдаден на буйна почивка, той пие с пълни шепи от живота, затова като активист слиза, почва да гледа в далечината горящата кола, говори с околните побратими, и в тоя миг край нас профучават гласовитите сирени на още полицейски коли и линейки. Услужливо пристига и пожарна, но никой не почва да гаси нищо. Поне така се вижда от нашия ъгъл.

Жорко обсъжда събитията с група шофьори на камиони и няколко лели от околни коли... Стават като едно голямо сплотено семейство. Ей сега можех да си дремна, но имам висока гражданска съвест и не мога да спя, докато нечия кола гори. Хората май отдавна са извадени от колата, но полицаите са запердили всичко и не дават на никой да мине.

Тук, в Небраска, май не си падат по пропускането на колите покрай мястото на катастрофата. В Колорадо също спират движението, но като дойдат всичките екипи – тук вървят в комплект полиция+ линейка+ пожарна, след малко почват да пропускат колите бавно и тържествено, като на шествие, една по една... Неудобно, но поне се движат.

Тук стоим. След десетина минути пушеци, които никой очевидно не смята за нужно да гаси, отгоре почва да кръжи хеликоптерът на местните новини. И по радиото вече предупреждават за огромното задръстване и да заобиколим мястото. Много благодарим, ама ние вече сме в центъра на събитията. Спират и отсрещното движение. Това пък защо? От солидарност, може би? Ама, моля ви се, вървете си поне вие..... Не, йок. И те ще стоят 10 минути, за да видят какво е. После великодушно ги пускат в колона по един. Жорко бързо щрака снимки като репортер на Нашънъл Джиографик. Браво, Жорко! После линейката си тръгва. Ще ни липсва, ама щом е решила....

После колата почва пак да пуши. Първо сив, после наситен черен дим. Тия от пожарната разговарят с полицаите. Защо бе, момчета и момичета, гасете! Наоколо се разтъпкват шофьори тираджии. Хвърлям око на един дългобрад и дългокос тип обут в тясно жарсено клинче до над коляното. Жорко ме бъзика да съм го заговорела, можела съм да го отвлека в кабината му... Времето пъпли тягостно. Поне се позаоблачава леко... Пуснаха една-две коли покрай катастрофата и всички се изпълват с надежда. Може би ще потегляме, а? Не искаме и да мислим докъде е задръстването назад. Може би цяла Небраска? Е, едва ли, но е забавно да си го представиш. И гадно.

Накрая долита полицейски хеликоптер, който смело кацва на самата магистрала, почти под моста. Е, край, запердени сме за вечни времена. Колата леко избухва и разпръсква черен дим, почти обгръща всичко наоколо, но това вече не впечатлява никого. С полицаите не се случва нищо, никакво раздвижване. Решаваме, че сигурно чакат да избухне и хеликоптера, затова го "паркираха" тъкмо там....

Пуснаха отсрещното движение. В смелите ни офроудни души се прокрадва идеята да минем в нарушение през широката разделителна бразда, която не е никак дълбока, и да тръгнем обратно, до откриване на паралелен път. Нали и каката от навигацията е с нас, с топлия влажен глас? Поглед в картата ни разубеждава. Алтернативният друм е далеч....

Продължваме да чакаме. Най-накрая, възнаграждават търпението ни и батковците полицаи почват да ни пропускат в колона по един. Следва удивително организирано прегрупиране от колона по двама в колона по един. Огромна цистерна ни пуска пред себе си, ние пък културно пускаме други две коли. Цари обич и другарство. Едвам успявам да щракна обърнатата кола, не че е важно, ама някак от уважение, да й отдам дължимото. Така и не разбрахме защо не я гасиха....

Газ до Омаха и – влизаме в дългоочакваната Айова! Колорадо е през цяла една Небраска назад, пътуваме вече 10 часа и всички забравени включени котлони, кафеварки и компютри са невъзвратимо назад. Така че – не ми пука, бейби! Hit the road, Jack (a.k.a. George!), and don’t you come back no more….

Имаме още цели 390 мили и 6 часа в кутията, наречена автомобил... Каката с топлия глас умело ни превежда през букети от „пътни детелини”, надлези и връзки и ние я обичаме все по-силно. Петият Елемент на пътешествието ни.

"Добре дошли в Айова!” Добре сте ни заварили, скъпи айовци! Давайте я, вашата дългочакана Айова! Произнасят я, както добре знаете, ама и аз пак да кажа – Айоа. Бравос! Какво ще видим в Айова? Пак нищо.... Айова е още по-еднообразна и от Небраска. И местата за „отдих” дори не са тъй атрактивни, по-обикновени някак.... Има малко повечко говеда, пасящи край пътя. И фермички. Хоп, правя още десетина снимки за щата.... Скука.

По пътя се сещаме с Жорката за един любим филм „Майкъл” – помните ли го, този архангел беше Джон Траволта („просто ангел, не светец”), който се появи в живота на Уилям Хърт, Анди Макдауъл и Боб Пасторели? Та, уж те го водеха в Чикаго при шефа на вестника си, Боб Хоскинс, като новинарско събитие – убедени, че е певдоангел с крила, който умело манипулира наоколо, а накрая се оказа, че той си е верно архангел, но в доволно човешки образ, чаровен и мъдър, и промени живота на всички около себе си за добро. Абе, сещате се за филма – ако не сте го гледали, горещо ви го препоръчвам. Та, Майкъл, не летеше със самолет, а държеше да пътуват с кола из треторазредните пътища - в търсене на себе си, докато уж търсеха „най-големия тиган за пържене”, изложен в някакво селце, или „най-вкусния плодов пай” някъде другаде... такива работи.

Та сега и на нас ни се приисква да се покаже нещо като „Това е селото с най-голямото вълмо неизпреден памук”, или с „най-голямото криво огледало”, или с „най-високото дърво в Америка”.... Но, не би... Вместо това видяхме „Най-големият паркинг за нощувка на ТИР-ове в Америка”! Каква забележителност! Бях си приготвила фотоапарата да отразя тази уникална забележителност, но като се заприготвях, вместо да щракна снимката – натиснах копченцето за изключване. Така българският блогер няма да узнае как изглежда това кътче, разтуптяло сърцата ни, затова посипвам главата си с пепел... Виновна съм. Много.

После притъмня и Айова остана в спомените ни като „щатът с оня дъжд”. Беше към 5.30 следобяд, а притъмня – значи като на торнадо отива работата, и Жорко взе напрегнато да прави сметки минават ли по това трасе торнада. Ами като не можем да се сетим? Отдолу, в Тексас и Оклахома – със сигурност, той е преживявал наживо едно от тежките торнада във Форт Уърт, Тексас, 2000-та година. Аз самата видях щетите две седмици по-късно – видоките сгради бяха като след бомба или най-малкото, все едно че някой е стрелял здраво по тях – половината фасада беше отнесена, остъка беше на големи дупки.....

А как да се сетим сега има ли торнада в Айова? Какво значение има, щом е тъмно като при торнадо и няма къде да се скрием. А от филмите знаем, че то и ТИР-ове мята във въздуха, значи - избор нямаме, само напред и това е... После почва един уникален дъжд – все си мислиш, че уж е облак и аха... ще излезем след десетина минути от него, но няма излизане, братче. Шантава работа е американското време. Различно от всичко, което сме виждали.... И така, валя цял час на облак (?!?), на суперпроливни обороти. Няма никакво спиране, нито индикации за спиране. И частачките едвам насмогват. Жорката надскочи себе си – направо Шумахер. Наоколо вода повече от педя, камиони, коли, едно здраво пръскане, а ние смело порим с амфибията, докато отзад в тъмното дечица си гледат фимчетата. Идилия.

Така, в крупен дъжд, преминаваме култовата за семейството ни столица на Айова – град Ди Мойн. Защо култова пък? Ами, просто обичаме го това име.... Тази година Калоян учи световна география, включително и Щатите. Та, как да запомни тоя пусти град, чието име се пише Des Moines, но се произнася /Ди Мойн/? Накрая го свърза с някакво Бг рап парче с вметка „мой”, и по някакъв такъв идиотски способ името на тоз град му остана в съзнанието... Оттогава жадуваме да зърнем тоя пусти Ди Мойн...

Е, наоколо падаха капки като в британския идиом „валят котки и кучета” (в Колорадо никой не разбира британски идиоматични изрази) и какво да видим между кучетата? Нещо сиво и мокро, град явно... Не е както гетото, което видяхме в слънчев Клийвланд (Охайо), ама ще ви държа в напрежение за гетото. Като му дойде времето. Почти се напиках от страх там, ама няма да го разказвам сега. Ако пропусна – да знаете, този Клийвланд се пада на връщане, моля скръцнете ми със зъби и веднага ще го включа, окей?

Та, на отиване, Ди Мойн бе обгърнат в гаден сив облак и потопен дъжд. Оттам, след още малко каране, право напред (т.е. право надясно на картата) е любимият на всички българи щат – Илинойс (местните не произнасят „с”-то и звучи като Илъной, мда....). Тук е родното на огромната колония български имигранти Чикаго, на което вече мнозина завърнали се на гости в България му казват Шикаго (както всички мириканци), от което винаги ме засърбява цялото тяло, но нали „те веше тшуждентси”, „не спомнят как касвальо по българшки”....

„Добре дошли в Илинойс”! Поредният щат от многото по пътя ни... Ще спим тук, влизаме леко на смрачаване, но още се вижда добре.... Газ към градчето Жолиет, на педесетина мили южно от Чикаго. Избрахме нощувката си там, защото нямаме никакво, дори най-миниатюрно намерение да влизаме в рамките на Чикаго. Не знаем дали Жолиет се води в рамките му или не, но движението затам ни поглъща в стил метрополис. Камионите ни отпочнаха още от Небраска, защото обслужват трасето от западното крайбрежие (да речем щатите Вашингтон или Орегън) и така през възела Детройт към Канада; или пък продължават през щата Ню Йорк надолу до източното крайбрежие. Ясно, стоки разнасят хората. Обаче с влизането ни в Илинойс, и по-скоро, с прибижаването на Чикаго – лудостта става пълна! Стрелкат се отвсякъде. А и пътят придобива 4- и 5-лентов вид и е далеч по-напрегнато от досегашната целодневна сънлива картинка... Ха, спи сега де, що не ти се спи?

Отзад в темната дупка, обаче, тишина и спокойствие. Момъкът спи отново след поредния там Властелин, а девойчето е зомби, с опулени очички и слушалки на ушичките, гледа ли гледа в транс. Дори не ни задава любимият си въпрос, от който ни излизат фисури някъде отзад: „Are we there yet?”.... Обичаме го тоя ингилизки въпрос, направо не му издържаме от обич – той обикновено се задава с протяжен, леко лигав тон и после се повтаря циклично на всеки десетина минути, докато от родителските уши бликне кръв... Но сега детето си мълчи, а аз изнервена почти до втрисане от седенето в седалката, се чувствам ужасно засрамена как целият отбор ме би по издръжливост. Всеки се занимава с личната си дейност – един си шофира майсторски, друг кротко си спи, трети си гледа филмите... Всеки изпълнява договорката си да се държи прилично и се съобразява с околните. Само аз леко нервнея. И шавам, с което явно нагнетявам момента..... Ясно, аз съм онзи, дето дава фира....

Става тъмно. Вече предчувстваме съня и всички почваме да гледаме лошо.... Най-накрая малката любителка на филми клюмва като отсечена, но за сметка на това брат й отпочва поредния Властелин. Заедно с мрака, наоколо почва да наляга и тишина, като с нож да я режеш, както казваше любим мой писател... И като погледна назад към детския отбор, срещам уморен и лош синовен поглед... Аууууу, най-после героите са уморени!

Петият елемент мазно ни отвежда точно пред хотела в Жолиет. Навън е почти 23 часа. Влязохме си в разписанието, защото почивахме организирано, под строй... Е, така завършва ден първи - след 18 часа автомобилен път. Първите 1650 км са вече зад гърба ни.

Да видим какво ни чака утре....:)))

/КРАЙ НА ЧАСТ 1/

                                                                                                        Линк към ЧАСТ 2 >>