Нямаме право на безразличие!

   Надявам се с общи усилия да изградим добра ценностна система в подрастващото поколение, в което и православната църква има своето място.

 Всеки има право на свободен избор! И народите и личностите имат това право! Имат го и нашите деца! Лишавайки ги от знания по религия, ги лишаваме от правото на избор! Просветата и образованието на народа ни е тръгнала от църквата ни! Православната ни вяра е преодоляла векове и е платена с кръвта на светите ни мъченици, извоювана е от личности доказали своя морал, така че ние днешните учители не можем да не откликнем! Да! Трябва децата ни да бъдат учени в семейството на ценностите на вероизповеданието си, но това не значи, че училището няма своята роля в изграждането на морала на учениците! Аз не се плаша от това, че децата ще научат повече за различните религии. Всяка една има своите ценности, децата ще изберат! Истинската и съвършената разбира се! Мир вам!

 Благодаря ви, колеги, че реагирате! Сигурна съм, че този въпрос вълнува всички ни! Нормално е да има различни мнения! Важното е да ги изразяваме смело и да изложим своите аргументи! Така се стига до истината! Вече се попитахме, какъв е смисълът на такова шествие след като според Конституцията образованието ни е светско!?Аз мисля- за да покажем волята си! А Конституцията се създава от хора, за да служи на хората! Искаме образовани ученици, много можещи, много знаещи! Какво постигаме, ако тези образовани, можещи, знаещи  са зли, агресивни, без изградена ценностна система ?!! Не се ли наблюдава днес това явление?!? Не е ли жалко, за тях!!! Ние сме отговорни за тях, или ще оправдаем съвестта си с Конституцията?!

За да няма непознати българчета…..

През 1998 година написах първата си дипломна работа „Религията и нравственото възпитание”, две години по-късно: „Възпитателния потенциал в нравствените постулати на религията”, след още три: „Религиозните измерения на интеркултурния диалог в училище”, днес: „Образование за демократично гражданство чрез развитие на междурелигиозна толерантност 1.-4.  клас.”   Преди 13 години в онези дни на преход и на стихийно раздвижване и влияние на деструктивните слоеве, българското общество  имаше нужда от устои, нравствени устои, за да оцелее. Такива устои, които в е ч е  да не могат да бъдат и д е о л о г и з и р а н и. Тогава се усети отнетата възможност на поколения наред за възпитание в християнските ценности– Не убивай!, Не кради!, Не лъжи!, Почитай баща си и майка си!…. В същото време, на трудно социално оцеляване, работата ме срещна с едно разплакано дете, което не знаеше български език….., а живееше в България. Идваше от малко родопско село, заедно със своите родители, търсещи препитание в столицата. И то, без да знае, ме поведе по трудния път – в търсене на „път към себе си” и заедно с това и „път към него”, „път към непознатото българче”.  С тази среща започна промяната в  моето лично светоусещане за границите, в които да се постави знанието за религията. Педагогическите ми търсения ме отведоха към  убеждението, че знанието за религиите трябва да влезе в училище в рамките на културнообразователната област Гражданско образование. 

В моята класна стая се учат малки ученици с имена – Тунджел, Беркант, Силви Хагиги, Хайдар, и други с  различни от традиционно българските имена. Като учител на всички подрастващи аз не мисля, че мога и че имам моралното, педагогическо право да ги разделям в групи по семейна конфесионалност, т.е. възприетата семейна религия или липса на такава.  В училището като обществена институция  подрастващите  трябва да овладяват модели на поведение за „живот заедно”.  Да им се даде реалната възможност да познават не само своите национални духовни устои, но и различните духовни култури, чиито носители са техните съученици; да развиват ясното съзнание, че е необходимо да се научат да живеят съвместно с тях, заедно с тях.  За мен въпросът не стои дали да се изучава религия, а как да се преподават знанията, свързани с моралните ценности – кое и как да се поднесе достъпно, разбираемо; как и къде в учебната дейност учениците да упражняват и да дискутират различни разкази и послания  от Библия, Коран , Танах, Талмуд….   Класните стаи - това е референтния \умаления\ модел на обществото и то не само българското общество. В този модел трябва да  се потърси отговора  на въпроса к а к да запознаем учениците с религиозното многообразие в нашата страна, около нас и в глобализиращия се свят. Ето пример - различни имена, различни празници, различни семейства (включвам и атеистично настроените семейства) НО - единосъщни нравствени норми и религиозни ценности. Защо да дадем правото на едни, а да отнемем правото на други да се запознават равноправно със светоусещането на близкия, на другия, на приятел или познат?    Теологичното знание е специфично предметно знание и то следва да намери своето подходящо и специално място в образованието на подрастващите. Предложеният вариант ЗИП или СИП Религия \каквато и конфесионална група да обслужва\ води до фактическо разделение на учениците по белег вероизповеднание или липса на такова.  В този вариант не се дава изборност на останалата група н а ш и български деца. Те си взимат раниците, излизат от училище и….. на кого ги оставяме?

Запознаването с религията в нейната културологична визия е полезен възпитателен път. Аз вярвам в Доброто като универсална ценност; мога да изкажа лично мнение за Мойсей и Десетте Божи Заповеди; вярвам в битието на Иисус; разбирам появяването на Мохамед и написването Кораничния додекалог; спазвам обичаи и традиции, свързани с Коледа, Възкресение , съпричастна съм и харесвам Бикурим, Йом Кипур, Ханука, Рамазан, Мевлид.….   Тук трябва сериозно да се замислят водещите вероизповедания у нас да предложат общ път към достигане на знание, а оттам, разбиране и убеждение в ценността на това знание.  А не да превръщат привличането към верските ценности в борба, която е с тежки последици, щом става дума за ценностния фундамент на подрастващото младо поколение.