Чавдар

Бях на 11 години. Понякога, след много врънкане, 16-годишната ми братовчедка се съгласяваше да ме вземе със себе си навън. По онова време родният ми град бе все още значително обитаем. По центъра вечер след 18 часа не можехме да се разминем от народ. С нея ходехме обикновено в заведение, намиращо се на последният етаж в една сграда.
Една вечер там имаше рок концерт на нейни приятели.
В тъмнината на заведението обикалях безпрепятствено наоколо, промушвах се между хората (предимно металисти, с черни дрехи и кикотещи се девойки) и с интерес оглеждах всичко и всички. Доближих се до сцената - близо до нея бяха наредени инструменти и тонколони. Със страхопочитание прокарах пръсти по тях, но тъй като бях адски невнимателно хлапе, една бас китара се стовари с трясък върху един чинел.
Братовчедка ми се сви в якето си и се направи, че не ме познава. Няколко момчета се приближиха да вдигнат и оправят нещата... а зад тях се появи той.
Беше облечен във възможно най-торбестия панталон, който може да съществува и суичър, вървеше спокойно с ръце в джобовете, имаше черна брадичка и обици. Но това което правеше най-силно впечатление беше косата му - дълга почти до кръста, гладка, лъскава, кафява, красива коса, един прекрасен оттенък на кестенявото, толкова прекрасно изглеждащ, че да ти се прииска да хванеш един кичур и да го разтъркаш между пръстите си.
Тъй като след събарянето на китарата бях клекнала от ужас, той се спъна в мен, след което впери очи в рошавото кльощаво момиченце, което го гледаше с такива ококорени очи.
Потупа ме по главата и отмина.
Останах до края на концерта, гледайки със зяпнала уста свирещите. Дългокосият беше китариста.

Това беше първата ми среща с Чочо. Години след това го срещах из града. Бях прекалено срамежлива да го поздравя, но той винаги се усмихваше при вида ми, въпреки че също не ме поздравяваше. Изминаха близо 5 години. Когато започнах така да се каже да съзрявам и започнах да пея с група, бях нахакано, все така кльощаво хлапе с дълга до кръста коса и винаги се заяждах и смеех за нещо. Тогава с Чочо станахме по близки и дойде един момент в който осъзнах, че той наистина е мой приятел.
Той ме поучаваше и напътстваше, безмилостно ме критикуваше, майтапеше се с мен пред всички, беше способен с един коментар да ме изкара от равновесие, или да ме издигне от гордост до небесата.
Езикът му винаги е бил циничен, искрен и грубоват. С годините се научих да споря качествено с него, да му се заяждам и бъзикам, както той на мен. Спечелих си уважението му. Много пъти ме е наранявал с критиките си по мой адрес (къде заслужени, къде не) но винаги съм му прощавала.

Той винаги е бил самотен. Голямата му любов го предаде, изцеди и постави на колене. Отне му много време да се съвземе и да заприлича пак на себе си. Горда съм, че в някои от най-лошите му моменти съм била до него и съм му помагала. Горда съм, че ме нарича своя приятелка. Сега той е по-добре. Отново вярва в любовта, но вече иска да има свое семейство, а тази мечта му се струва далечна и това го натъжава. Красивата му дълга коса отдавна е отрязана. Стоят обиците, торбестите панталони, циничният хумор и любовта към музиката.
Сега той е на 33 години. Чувствам го много близък, независимо от разликата от 14 години помежду ни. Винаги ще е такъв за мен!

Чочо, ако някога прочетеш това искам само да знаеш, че те обичам, макар и да не мога да те понасям ! :) Че се радвам че се познаваме. И че всичко ще се нареди за теб. Обещавам. Когато му дойде времето.