Записки към 6 април 2006 година

00:05 часа
гр. Пловдив

Честит Рожден Ден, Миленски!

Преди няколко минути, когато телефонът ми започна да пее веселата мелодийка, с която съм нагласила да ми напомня за рожденните дни на всички приятели, сърцето ми за миг се засмя, а в следващият миг се сви болезнено и от него прокапа кръв. На дисплея пишеше : "Милен, 20 години"

Дали защото покрай последните събития в живота ми съвсем бях забравила, че на 6ти април си се родил, или просто поради факта, че ти никога няма да станеш на 20 години .. се разтресох от ридания и сълзи, продължавам да го правя и докато пиша..
Всъщност ти го знаеш - знаеш го, защото ме виждаш отгоре. И не само мен  - виждаш всички ни ...

Е, как е там, Миленски? Хубаво ли е, както го описват в книгите, забавно ли е, както във веселите комедии? Иска ми се да вярвам, че там си сред силни и горди хора, с красива усмивка, като твоята. Искам да мисля, че там синьото небе никога не угасва. Че си щастлив, също както приживе, когато не позволяваше на тревога или притеснение никога да засенчи щастливите ти очи. Скоро ще станат две години, откакто те няма. Чудя се дали онова шумно училище още помни забързаните ти стъпки, щастливата ти усмивка... Да, знам че е така. И ти го знаеш - където и да си сега.

Спомням си 17-тия ти рожден ден. Още сутринта в училище ме намери с една огромна кутия бонбони. Гушнах те...( Сега съм адски щастлива, че го направих) и ти пожелах голям и щастлив живот. Вечерта на този рожден ден се появих за малко, разцелувахме се, изпих един малък джин с вас и си тръгнах ... имах други проблеми - ти знаеш - и сега се чувствам адски глупаво заради това. Защото ти ме беше поканил... и знам, че тогава се обиди, макар че никога не го показа. Знам, че всички вие се обидихте от моето отношение. Прости ми .. бях глупачка. Пренебрежението ми към вас - моите приятели в онзи период - беше грях - грях, който изкупвам към тях все още и мисля, че почти възстанових онова, което имахме преди, но с теб ... с теб няма да мога да го изкупя. Защото вече те няма.

Мило Миленски, ти остана завинаги на 18 години. Когато ни напусна, ние всички бяхме на по толкова. Но ние продължихме напред, а ти остана завинаги на онази щастлива възраст ... Оттогава ние помним датата на която си отиде и все забравяме тази, на която си се родил. А тя е важна. Важна е за нас, защото тогава си дошъл на тази земя, душице, и си донесъл толкова усмивки в живота ни. Важна е за твоето семейство, за цялата благословия, която си бил за тях. Важна е, защото ти беше едно слънце за всички, които те познаваха. И аз няма да я забравям повече!

Миленски, знаеш, че и аз скоро имам рожден ден. По-голям беше от мен само с 11 дни  и те чувствах адски близък до себе си. На рожденните си дни винаги, винаги се поздравявахме с прегръдка и си пожелавахме по нещо хубаво. Сега си спомням за това с огромно умиление... и пак ми е тежко. А не трябва.

Понякога ми се иска да не беше ставало така с теб. Но това си е Божа работа... Винаги ще плача за младостта ти, за приятелството ни, за отминалите дни, но вече няма да се ядосвам на Бог, че те отне толкова рано. Така е трябвало да стане, нали ?

Представям си усмивката ти всеки ден... Знаеш ли, мисля, че ти беше най-уникалният човек, който познавах. Нито веднъж не те видях тъжен, унил, сърдит или разгневен. Нито веднъж - за 12 години. Само веднъж повиши тон ... Беше 11ти клас, когато "гъзарките" в класа ти обиждаха едно от скромните, тихи момичета... унижаваха я, ритаха я и събаряха учениците й. Когато влязохме с теб, спряха да го правят. След малко дойде класната ви - страховитата Гергова, пред която всички треперехме - и попита дали е вярно, че конкретките "гъзарки" са  причинили това на Диана (тя плачеше и събираше изпокъсаните си тетрадки от земята). Никой не се обади - всички се страхуваха. Гергова пак попита дали е вярно или да счита въпроса за приключен. Диана вдигна нагоре тъжните си пълни със сълзи очи, а ти почти едновременно с това скочи на крака и каза, че е вярно. Беше единственият, който не се уплаши да я защити.  Още те виждам как стоиш с блеснали очи и гледаш право във виновниците, още чувам думите ти: "Страх ви е да кажете кой е бил? Е, мен не ме е страх. И не съм вярвал, че в моят клас ще се стигне до такъв брутализъм..." Всички го слушаха със затаен дъх и от този момент започнаха да го уважават още повече и никой не се озлоби срещу теб, напротив - колкото ти обичаше честността, толкова те обичахме всички ние...

Знаеш го, нали?

Миленски, това е рожденният ти ден. Липсваш ми повече отколкото мога да опиша с думи. Усещам те дълбоко, дълбоко в сърцето си и се съмнявам, че някога ще изчезнеш оттам. Знам, че всички още мислят за теб - Миро, Владо, Сашо, Анито, Тео, Поля, Деси, Пламен, Светльо, Чончев, Борко .. Мога да изброявам до безкрай, защото ти имаше страшно много приятели и всички те бяха готови на всичко за теб.

Съвсем скоро ще дойда да те видя и ще ти подаря най-усмихнатите жълти хризантемки. 
А дотогава знай, че мисля за теб.

А, и .. Миленски ...
Честит Рожден ден !

твоя приятелка: Цвет


    Милен Чавдаров Иванов
    (06.IV.1986 - 15.IX.2004)

 Едно незабравимо слънце, което все още   грее някъде във вечността...