34

13.

Тръгвам си. От доста време. Отдалечавам се... към Брега. Има нещо много тъжно в Изоставянето. В напускането на някое скъпо място. Някой тича след мен и пали мостовете. И тези от злато. Трие с гума. Всеки спомен или чувство. Докато стана нова и... Ужасно Изгубена. Прокудена. Като в една приказка на Андересън. Обичам сладката морска вода, обичам да плувам. А сега ще трябва да ходя. Прокудена от морето. Защото морето изхвърля всичко на брега. Като мъртъв, удавен човек, който плавно се носи по течението. Пътувам към Брега. Бавничко. Аз го виждам в далечината, въпреки че очите ми са мокри от морската вода. Виждам неясните му очертания. И тълпата. Не, аз не искам да отида там. И носейки се по водата, едва се удържам да не потопя глава и да остана тук. Да се удавя. В сладката морска вода. Не Солената. Защото тя е солена само за тези, които живеят на сушата. Толкова свобода, събрана на едно място... в Морето. Което обича да изхвърля всичко на сушата. (и после да ни се смее по детски, докато изчезва в ъгъла на стъклото) Освен това, което е унищожило. Много е тъжно да си отиваш. Въпреки, че понякога не забелязвам колко безвъзвратно съм напуснала някое място. Загубила.

Тръгвам си. От доста време. Отдалечавам се... към Брега. А вечер с тъга сънувам Морето. И понякога... понякога  си мисля, че няма нищо тъжно в това да се превърнеш в морска Пяна.

14.

Back To Basics. Новият албум на Кристина Агилера. Оглеждам се и виждам. Всичко върви назад. Назад към основите. Към Миналото. Към Истината. Може би ще се наложи да преживеем всичко наново, за да усетим вкуса на живота. Може би ще трябва да станем отново гладиатори, рицари или трубадури. За да разберем света и да го променим. Ще се събудим някоя сутрин и ще открием, че светът е прекроен. С нови цветове и форми. Различни, нови и толкова красиви. Ярки. Но не опасно обаятелни (като Хенри Уотън). Светли и нови. И малко синьо/зелени. Като течаща струя живот.

Оглеждам се и виждам. Само хора. Изтънчени жестоки хора. Кога сме най-жестоки? Когато нямаме цел. Целта винаги ограничава. Безпричинната жестокост на хората, които са отегчени и искат да само да се развлекат. Или са любопитни. Или просто искат да си доставят удоволствие.

Back To Basics. Може би там не живеят само хора. Нека се разходим. Може да срещнем и някой Човек.

15.

Аз не пиша това. Селен го прави. Сега се замислих – знам толкова малко за нея. А тя е съществена част от мен. Коя си ти? Откъде идваш? И... защо идваш? Разкажи ми нещо за мен, днес съм много тъжна (26.10.06, 20:45). Имам само едно писмо от теб, което си написала през Януари, слушайки Лаура Паусини. Тъжно и... Викащо писмо. Човек, крещящ от лист пожълтяла хартия. 34 е твоят портрет, не моят. И ако не можеш да нарисуваш мен, тогава... нарисувай себе си. Понякога толкова много ми се иска да се запозная с теб. Трябва да си удивителен човек. Никога не си била родена, но ще живееш вечно. И винаги ще останеш на 17 години. Поглеждам през прозореца, жълтозелените листа се смесват със синьото небе. И ти си там някъде, Селен, някъде в небето... Може да се срещнем някой ден... Защо не утре?

16.

С цвят на Рязани дънкови ленти. С тухлен прах и ръжда. Замазано. С два джоба отзад. Жълтокафяво и Черно встрани. Кръстче. От Ванга. Когато го държа в ръката си аз съм себе си и себе си е мен. Затова понякога се разхождам из гората... Не тая с  Дърветата. И се губя... А щом се изгубя (Го То) започвам да се страхувам. Страх ме е, че наоколо нямо никой. Страх ме е, че ще стана като Тях. Онези двамата, които ни поемат веднага щом се разплачем. Страх ме е, че от нищо вече не ме е страх. Страх ме е, че завинаги ще остана в реката и ще живея вечно. Страх ме е, че няма да се подпаля и разлетя на пепел из въздуха и да се гледам отдолу (както малко дете гледа небето) как се рея из въздуха. Когато слънцето се самоубива и кръвта му обагря облаците в Червено. Страх ме е, че ще прелетя покрай някоя гара, чиито прозорци ще светят в зелено. И Лилаво. Където ще мирише на Ново, Странно и Чар. Страх ме, че гепардът ще хване заека и този път и вече няма да мога да го спра... а най-вече... Страх ме е, че ще свикна с Гората и нейните прости закони и ще мисля, че няма друго освен нея. Безнищие. И точно както почти се бях предала и се губех облегната на един бор... Стиснах юмрук и То пак беше там. Кръстчето на Ванга, която живее на Рупите. Явно има някой, който няма да ме остави Сама. в Гората.

17.

Не е ли чудно, че никога отново няма да сте толкова млади, колкото когато започнахте да четете това изречение?

P.S. Всичко това е, защото някой ден отново ще искаме да станем богове и отново ще бъдем наказани за това.