Лунното момче

На пръв поглед тя беше обикновено дете, не по различно от децата с които играеше навън или ходеше на училище. Беше весела и буйна , обгрижвана топло от всички в семейството тя растеше волна като птица и палава и жизнерадостна като пеперуда в слънчев майски ден. Това, което я различаваше от другите деца бяха сънищата и – различни от тези на нейните връстници. Разбра го веднъж, след като се опита да сподели с тях един от най-чудноватите си сънища и те и се изсмяха. Това така я засегна, че тя реши никога повече да не го прави и спря дотам…

     Тя сънуваше  цветно и винаги помнеше местата и хората, които е посетила насън. Докато беше още малка не и правеше впечатление, но после взе да разбира, че е нещо недотам редно и странно за другите хора. Установи след като почна да чете книги, че е била насън на необикновени места, които наистина съществуват и до днес. Разпозна Стоунхендж, фиордите, Стената на плача, Големият каньон – все места, които вибрираха в представите и от нейните сънища със същата сила и енергия както при фотографиите и филмите, които гледаше впоследствие.Тя знаеше, че е била викинг, защото беше ловувала и плавала с техните лодки, беше палила благовонни масла пред стената на плача беше плакала и се молила, беше принасяла жертви с друидите на Стоунхендж. Беше горд орел в полет над  Великия каньон и виждаше нашествието на янките над индианските племена от птичи поглед. Да..тя летеше, можеше да полети където си пожелае – дори до луната и звездите. Познаваше звездното небе от баща си, с когото често с часове  говориха за Космоса. Той и беше казал за безсмъртието на душата и нейния дом - звездите и тя никога не се страхуваше от смъртта. Даже, когато я срещнеше по пътя си. като древните траки тя си казваше: ‘Е спасил се е човекът’ Понякога така се улисваше между мечти и сънища, че баща и често и казваше; ‘Хей, моето звездно момиче, слез на земята, защото тука си по-важна!’

Другото, което наистина я правеше различна  и  тъжна, много тъжна, беше че тя усещаше лъжата и фалша с кожата си. Никой не можеше да я накара да повярва в нещо, което не е истина, бунтът в нея беше голям , но с времето тя се научи да го контролира и да приема неистината като нормална човешка природа без да съди. Просто когато срещнеше лъжата се заключваше в себе си, ставаше необщителна, капсулираше се. Разбра рано, че хората предпочитат  да имат една красива лъжа в живота си, вместо една гола и болна истина и са готови да те намразят, ако им я откриеш. Лесно е да разграничиш нещата, когато си зрял възрастен, но когато си дете, чист и искрен, това боли и нанася травми. Тя имаше много приятели, но беше самотна - нямаше с кого да споделя за своите ‘пътешествия’ нощем, нямаше как да каже за  всичките лъжи, които усеща у другите, за да не остане аутсайдер. Чувстваше се специална и различна и това малко я плашеше, докато не срещна него…

Беше на десет тогава и една звездна нощ той я посети – нарече го  Лунното момче. Беше на възраст колкото нея, седнал на Луната и й махаше. Каза и „Видях те на моя път и те чух да казваш името ми. Искаш ли да попътуваме заедно, омръзна ми все самичък да обикалям!” тя усети, че той казва истината, усети го с цялото си малко същество и потрепна.. О, да тя се зарадва много, че си е намерила компания в тези нетрадиционни пътувания. И така почна тяхната необичайно приятелство. Лунното момче идваше всяка нощ и я чакаше на луната.Той и каза, че е от другия край на планетата но всяка нощ  пътува във времето и пространството откакто се помни. Каза, че дълго време се е чувствал самотен и е е чакал някой като него, с когото може да сподели…каза и, че тя е този някой. Да, да, да тя знаеше, че момчето казва истината, нейната истина…Той обичаше да се смее и шегува с нея, понякога я подръпваше и пощипваше закачливо, но винаги и разказваше интересни истории от своите пътешествия. Даже веднъж я заведе при семейството си докато то спеше . Разказваше забавни истории за двете си по-големи сестри и баща си, който е известен доктор, ветеран от войната. За майка си казваше, че понякога има амнезия и забравя дори имената им, казваше го шеговито, пъхнал ръцете си в панталоните и с весел и закачлив поглед на небрежен хлапак, но после сериозно добавяше с въздишка, че много се страхува да не я загуби, ако някога амнезията остане за постоянно. После политаха над реката и се вдигаха в облаците, чак до звездите. Най-ценното, което тя научи от него беше как да чете по звездите. Той и показваше звездни картини и я учеше как да разбира смисъла им. Казваше, че всичко е написано на небето, но малцина са тези, които умеят да го разчитат и да го проумеят. Смееше и се, когато тя бъркаше, но търпеливо и помагаше да разбере смисъла. Казваше и ‘ Хей, Слънце, я изгрявай по- бързо!” -  тя отвръщаше сърдито ‘ Я, се скрий, Луна!’ Тяхното любимо място беше Сириус, където имаха розова градинка и често отлитаха до там, за да полеят розите. А те ухаеха фантастично, почти толкова колкото земните, само че бяха огромни колкото гигантски гъби и се нуждаеха от много вода. С него тя споделяше всичко, което и се е случило през деня и нощта, така както с никого другиго. Знаеше, че той я разбира, защото бяха еднакви, имаха еднаква съдба и орис да са различните сред тълпата от ‘нормални’ хора. Бяха изключенията , но когато бяха заедно бяха нормата, всичко беше ясно и  лесно за обяснение.

Докато една нощ Лунното момче не дойде, не дойде и следващата и  по-следващата…Тя беше много тъжна. Обиколи всички места, където бяха ходили заедно, но него все го нямаше и нямаше. Отиде до Сириус да пита розите, не е ли идвал, но те не знаеха нищо за него. Попита звездите, но те отвърнаха, че нямат точната картина за неговото месонахождение, казаха: „Картината сега се рисува, ще трябва да изчакаш” И тя чака Лунното момче седнала на луната и молейки се да се появи от някъде. Беше толкова отчаяна и съкрушена, толкова нещастна, че луната се съжали над нея  и й прошепна една малка тайна. Каза и: „Знам какво ще стане, била съм свидетел и на други звездни двойки като вашата. Той ще се върне при теб един ден, отразен чрез мене, но ще е забравил всичко преживяно. Ще е силен и властен, умен и мъдър преуспяващ мъж и много ще те хареса с очите си и ума си, но сърцето му ще остане затворено за теб. Ще иска да те притежава, а не да те има за приятел…той ще е забравил как се обича, ще е забравил, че те е чакал тук . Това се случва често когато четеш с ума  си звездните картини, а забравяш да надникнеш в  картината на сърцето си. А тя е най-важната. На нея и звездите се оповават.”

Звездното момиче изхлипа при тези думи на луната: „Как тогава да си го върна?” попита тя; ‘Как?” „С много търпение и любов – отвърна Луната – само любовта ражда любов.”

………………………………………………………………………………………

Тя зави децата и излезе на терасата да запали цигара. Беше пълнолуние, луната я гледаше с пълното си лице и сякаш и се усмихваше. Дали отново не и казваше онези мъдри слова като преди много години в нейното детство: „Само любовта ражда любов!” Еххх, тя въздъхна, къде ли е сега Лунното момче от нейните сънища? Кой знае, може би звездите са нарисували вече звездната му картина? Тя се усмихна на мислите си, седна и отвори лаптопа си…