Изборът

Светът се срути. Всичко свърши – животът, любовта, радостта. Дори лъчите на слънцето вече не топлеха. Остана само студенина, нищо. Той си беше отишъл, а с него и душата и. Това, което беше останало от нея, беше празно, жалко подобие на човешко същество. А светът изведнъж стана мрачен, безличен, неприветлив.
Единственото, което я поддържаше, сигурният знак, че е още жива, беше болката. Силната, неизмерима мъка, която завинаги щеше да владее сърцето й. Искаше да уталожи тази непоносима болка, да забрави.
Така или иначе вече нищо нямаше смисъл, защото той нямаше да се върне и да придаде цвят на сивото ежедневие. Отсега знаеше, че спомените скоро ще избледнеят, че ще престанат да й дават сили в трудни моменти. Някой ден дори нямаше да може да си спомни лицето му. Ще копнее отново да гледа на света по този начин, на който той я научи, но няма да може, защото времето е неумолимо.
Трябваше да заспи. Да потъне в забравата, където мрачните мисли нямаше да могат да я последват. Не знаеше дори колко хапчета е изпила – две не стигаха, трябваше и силна упойка, за да победи скръбта, гнева, страха. Течността от бутилката опари гърлото и.
Събуди се от слънчевия лъч, осветил лицето и. Защо и беше толкова трудно да отвори очите си – сякаш клепачите и бяха натежали. Намираше се в напозната бяла стая, не лежеше в собственото си легло. В друг свят ли бе попаднала? Сърцето и трепна от вълнение. И тогава забеляза иглата, забита в ръката и. Имаше и тръбички в носа и, а до слуха и достигаха човешки гласове, стъпки. Не беше в друг свят – беше се върнала и сега очевидно бе в болница. Не бе успяла да избяга.
Тогава видя, че до нейното легло имаше друго, на него спеше сестра и. Дори в съня лицето и изглеждаше напрегнато. Тъмните кръгове под очите и издаваха повече от една безсънна нощ. Умиление, съжаление, обич изпълниха сърцето, в което се съмняваше, че може да чувства отново. Този път чувството за вина надделя. На този свят имаше толкова хора, в чиито души сега цареше страх, че може да изгубят и нея. Ужас я обзе от това, което беше направила – да се предаде, да причини същата болка, която тя изпитваше. Как щеше да ги погледне в очите сега?
Трябваше да понесе последствията от постъпката си. Надяваше се да получи прошка – от тях и от него, но със сигурност и предстоеше да се бори, за да възвърне уважението на мнозина. Със сигурност обаче знаеше, че няма да изгуби обичта на любимите си хора. Да, пред нея стоеше животът – с трудностите, с хубавите моменти, най-вече с отговорностите. И тя избра живота.
А понякога, когато чуеше тяхната песен или отидеше на тяхното място пред очите и щеше да изниква лицето му. Тя ясно щеше да чува гласа му и щеше да се усмихва, макар и със сълзи на очи.