Ивайло Христов: Няма такова животно като 40 държавни театъра

Искам спектаклите ми да стават повод за размисъл за начина, по който живеем, казва актьорът и режисьор

Ивайло Христов е един от най-популярните български актьори с над 120 роли в театъра и киното. През последните години успешно съчетава ролите на актьор, режисьор, преподавател в НАТФИЗ и директор на Модерен театър. Разберете какво се случва с първата частна сцена в България и кои спектакли ще открият следващия сезон.

- Кои са най-големите трудности, с които трябва да се справяте като мениджър на Модерен театър?

- При всички случаи са свързани с финансите, защото при нас всичко е на мускули. Спечелихме един конкурс, но докато чакаме средствата, трябва сам да издържам театъра – да вадя пари за декор, костюми и реквизити от собствения си джоб.

- Как се стигна до случая с Елен Колева и защо възникна недоразумението да се обяви за осъдила театъра, а не бившия му собственик?

- Няма никакво недоразумение, Елен си е спечелила делото. Това, което ме ядоса, е, че навсякъде беше обявено, че тя е осъдила Модерен театър. Това е евтин рекламен номер. Мен никой не е ме е викал в никакъв съд, за да давам каквото и да е било показание, нито имам някакво задължение към нея.

- Защо изкуството е подложено на геноцид?

- От двайсет години това е така. Никой не успя да намери кураж и сили, за да направи каквото и да е било за българската култура и изкуство. Съгласен съм, че всички други отрасли са жизненоважни, културата и образованието, които не са толкова важни на пръв поглед, всъщност са изключително значими. Без тях простотията, която в момента се насажда целенасочено, е завладяла хората повсеместно.

- Ще търсите ли нов спонсор?

- Всекидневно търсим, но хората отказват, защото нямат причина да ни дават пари. Причините са комплексни. Ако някой иска да бъде меценат, трябва да приеме облагането на парите, които той дарява. В света няма система. Там парите, които се влагат в култура и изкуство, не се облагат с данъци, а вместо това се правят отстъпки. Цялата беда идва от факта, че за двадесет години никой не обърна внимание на този проблем. Трябва закон за театъра и закон за меценатството, които несъмнено ще променят тежката, мудна и абсурдна театрална система, в която потъваме в момента.

- Когато се захванахте с Модерен театър, подозирахте ли такова развитие?

- Все се надявах, че по някакъв начин проблемът рано или късно ще се разреши. Няма логика да сме единствената държава, в която има 40 държавни театъра. За никого не е тайна, че има един куп театри, които не работят. Не мога да разбера и поведението на общините, че не искат да поемат собствените си театри. Това е решение на ниво чиновници, защото ако се направи референдум в града, няма начин той да не каже „искаме си театъра”.

- Очаквате ли Министерството на културата да помогне?

- Министерството на културата има желание да помогне, но никой не иска да поема отговорността да каже какво да се направи. Важно е да се запазят парите в сектор театър, защото преди време беше направена една реформа, като се съкратиха театри, но парите от тези сцени бяха преразпределени на други места. Трябва да се направи реформа, която да наложи работещи структури и да запази парите в сектора. Това ще е добре за всички, така че младите хора, които завършват академията, да имат възможност наистина да играят в театрите, да кандидатстват по проекти в различни градове, а от това ще има полза за всички.

- Обещавате ли, че Модерен театър ще има следващ сезон?

- Да съм жив и здрав, ще има следващ сезон. Началото на другия сезон ще стартираме с три премиери. Сега правим пиесата „Смъртта на котката или лейтенантът от Инишмор”, която ще излезе наесен, а през май ще довършим репетициите на „Истерията”. Третата премиера още не е ясна, но знаем режисьора – това е Богдан Петканин, който сега е в Русия. „Смъртта на котката или лейтенантът от Инишмор” е изключително хубава пиеса, защото изследва инфантилната природа на насилието – много любопитна гледна точка. Когато прочетох за първи път текста, си казах, какви са тези хора, които хладнокръвно отнемат човешки животи, а след това спокойно се прибират вкъщи при жена си и децата си, какво точно се случва в тях. Единственият разумен отговор е, че подобни хора са спрели да се развиват интелектуално още в основното училище, когато децата са в периода на подражанието.

- Преди няколко месеца изиграхте моноспектакъла си „Секс, наркотици, рокендрол”. Какво е чувството да влезеш в роля, от която си отсъствал над 5 години?

- Беше ми изключително приятно, защото отдавна не бях играл. Гледах Асен Блатечки и веднъж му казах „дай едно кръгче и аз да направя” и той беше така добър да ми позволи. За мен това беше страхотен кеф. От дълго време не съм играл и страшно ми се играе, но най-напред трябва да изправя театъра на крака, да смажа машината, да тръгне и тогава, ако е рекъл Господ, може и да изиграя нещо.

- Поставял сте на повечето големи софийски сцени. Чувствате ли се като номад?

- Актьорската професия е номадска. В момента, в който се задържиш дълго време на едно място, свикваш, а човекът, който се занимава с изкуство, трябва да бъде постоянно нащрек, трябва рецепторите му да са изострени, иначе остарява и надебелява.

- Какъв тип публика има в Модерен театър?

- Една от най-големите ни цели е да отгледаме наша си публика. Хора, които искат да идват в Модерен театър, защото знаят, че тук със сигурност ще намерят качествена драматургия и актьори, които се отнасят честно към професията си. Артистите, които играят тук, са прегърнали една кауза напук на кризата. Много хора казват, че такова животно като частен театър няма. Сякаш животното четиридесет държавни театъра го има. Дори в Русия има само четири федерални театъра, другите са общински. Във Франция има четири или пет държавни театъра, но само един е с постоянна трупа. Там системата е изключително осигурена, има фондове, финансиране на проекти, взимат се високи хонорари.

- Има ли липсващи елементи в репертоарите на българските сцени?

- Единственият театър, който има отчетливо различен репертоар, е „Сфумато”, всички останали театри си приличат. Това, което ръководи Модерен театър в създаването на репертоар, е авторът – Ясмина Реза, Мартин Макдона, Тери Джоунс, братя Преснякови – това са все съвременни, рефлективни автори, които усещат времето, в което живеят, и пишат много сериозно и остро за него. Ако драматургичният текст не е добър, много трудно може да стане добро представление. Театърът в голяма степен стана режисьорски, което довежда до по-умозрителни, концептуални представления. Аз съм на възраст, в която трудно може нещо да ме промени, но когато някой ме развълнува, страшно се радвам, ставам див фен на представлението или на човека.

- В няколко постановки в Модерния се тематизира насилието. Какво е насилието за вас и как се ражда то?

- Насилието поражда насилие, но това е една приказка, която започва много отдавна, когато човечеството е прохождало, още откогато Каин и Авел са си имали вземане-даване. Тази приказка за съжаление и до ден днешен продължава. Насилието е изначално в човека, един от най-силните инстинкти е свързан с разрушението. Вярвам, че то може да бъде трансформирано в нещо градивно. Надявам се, че изкуството има силата, показвайки насилие на сцената, да го преодолява. Спомням си, че правихме семинар в НАТФИЗ с предишния випуск, където разисквахме с две момчета, които избиват целия клас с пистолети. Тогава възникна въпросът дали имаш право чрез смъртта или чрез насилието да се бориш срещу него. В крайна сметка си мисля, че изкуството има пречистваща сила.

- Мислите ли, че в спектакъла „Да играеш жертвата” има повече от една жертва?

- Всички герои в „Да играеш жертвата” са жертви. Те са потърпевши от живота, който живеят, човечеството е жертва на самото себе си. Много често си разменяме горчиви шеги, че ако живеем на различно място, нещата биха били различни, но и това не е сигурно.

- Може ли един спектакъл да е жертва?

- Да, може. Случва се понякога зрителите да не разберат спектакъла. Така те го превръщат в жертва. Това може да се случи, ако постановката е изпуснала времето си, или ако го е изпреварила.

- Къде искате да изпратите зрителите, които гледат ваш спектакъл? Какъв отпечатък искате да оставите върху тях?

- Нека си се приберат по къщите, но искам спектаклите да стават повод за размисъл, за някакъв диалог. Трябва да се замисляме за начина, по който живеем, за нашите лични, собствени ценности, за това как възпитаваме децата си