Пистолет

                                             Пистолет

Директорът Мраморов запали цигара и се облегна в стола си. В стаята настъпи неудобно мълчание. Мраморов огледа с изучаващ поглед двамата ученика, седнали пред бюрото. Погледът му се премести върху пистолета на бюрото, след това отново върху младежите.
- Вие знаете редът какъв е – започна Мраморов. – За ето това тук можете да си откарате няколко годинки.
Директорът беше мургав, жилав човек на близо шейсет години, главата му беше почти плешива. Имаше живи и изпитателни очи.
- Обяснете ми, момчета, как намерихте това и какво мислехте да правите с него. Изрусеният ли ще говори пръв или другия? Ти, Нормалният, ми изглеждаш по-отворен.
При тези думи Изрусеният погледна за миг Мраморов под вежди и отново сведе поглед към ръцете върху колената си.
- Виж как ме гледа той! Той не ме харесва мен! – Мраморов посочи към Изрусеният и се обърна с полуусмивка към Нормалният. – Вие сте приятели. Трябва да говорите открито един пред друг. А ти защо не си изрусен? Трябва да ми кажете как намерихте пистолета. Или някой ви го даде, а? Всичко ми кажете. Ако не искате да ми кажете мога да ви дам да ми го напишете. На, тук имам и хартия, и всичко нужно.
Нормалният вдигна поглед.
- Няма нищо за казване.
- А-а, не бива така – очите на Мраморов се разшириха. – Млади, здрави хора, а пък “няма нищо за казване”. Вие сте хубави момчета. Имате ли си приятелки, а? За тебе знам, че имаш.
Като каза това директорът посочи Нормалният с цигарата си и му се усмихна заговорнически.
- Нямам – тръсна глава Нормалният.
- Имаш, имаш ти. Даже две имаш! Виждал съм те в двора на училището. Ей на, с тия очи съм те виждал да целуваш едно момиче от по-долен клас.
- Тя не ми е приятелка.
- Ама се целувахте.
- Ние и друго правихме после, но не ми е приятелка.
Мраморов се усмихна пак на Нормалният и дръпна с удоволствие от цигарата си. Огледа още веднъж и двете момчета.
- Ей, слаба ракия сте вие сега. Аз като завърших гимназия със над сто момичета бях...
Тук Мраморов цензурира това, което му беше на сърцето и се отдаде на спомени. След минута цъкна с език и загаси цигарата си. Запали нова.
- Аз да знаете ви чета. Като книга ви чета аз вас. Този... пистолет, някой ви го е дал. Вие отде ще имате пари да го закупите. Работите ли нещо? Нормалният, работиш ли? Аз Изрусеният не питам, той мен не ме обича. Нормалният, работиш ли?
- Бачкам.
- Бачкаш, бачкаш, ама пари за пистолет отде? Няма отде, това аз ви го казвам, защото като книга ви чета аз вас, като книга, ей. Изрусеният, не се мръщи така де. Ти имаш ли си приятелка? А, я ти ми кажи кой ви даде пистолета? Ти, Нормалният, не си толкова отворен, за колкото те мислех. Лисица си ти. Ама и ти, Изрусеният, си като лисица. И двамата го увъртате, а на, времето тече, не спира и още десет минути има до следващия час. Какъв час имате после, а?
- Литература – каза Нормалният.
- Литература. Хубав предмет. Аз като бях ей толкова млад като вас, литературата страшно ме увличаше. Само шестици. Като ми погледнеш бележника, де видиш шестица, до нея все “литература” пише. Ама аз бях отвъд литературата като учебен предмет. Аз, така да се каже, бях самият аз литерат. Млад талант. Имах поместени във вестника даже стихове. То не бяха рими, то не бяха чудеса. Даже и роман написах. Малко романче, тип любовно, ама увлича. Обаче се прецака работата и не можаха да го издадат.
Мраморов цъкна с език и дръпна от цигарата си с поглед, фиксиран някъде в миналото. Внезапно се върна към настоящето и пистолета. Взе оръжието в ръка.
- Аха, Изрусеният, защо трепериш? Спокойно, няма да ви застрелям. Аз съм човек с морални принципи, а не като този, дето ви е дал огнестрелно оръжие в ръката. В ръката ви го е бутнал. Вие сте жертва на днешното общество. Невинни сте вие! Младенци! Но обществото ни е такова, разядено отвътре. Вие сега бягате младите. Изрусеният, ти ще бягаш ли като завършиш?
Изрусеният помълча и само вдигна рамене, без да погледне директора.
- Ше избягаш ти, ще избягаш. Само да ти дадем дипломата и ще си стегнеш куфарите, и няма да ти видим очите после. Ама вие като бягате, барем се връщайте после де. Така по ще ви разбера. А вие идете в Америка ли, в Швеция ли, и се ожените там, семейство създадете. Малки американчета правите, а ние тук намаляваме. До 2050 година ние ще изчезнем като нация. И вече даже в историята няма да ни има. То това е в интерес на световните сили. Те ни подслушват, всичко гледат, като книга ни четат. Както аз чета вас, те така четат мен. Аз съм сигурен, че в архивите на ФБР пазят доклади за това какво съм напазарувал вчера от магазина, какво съм сготвил и колко порции съм изял. Аз така и вечер, като легна и жена ми легне до мен, и ние лежим двамата, и аз знам, че те гледат. Аз имам млада жена, трийсетгодишна. Сега си отживявам. Едно време се бяхме наплашили да не хванем сифилис, та сега си отживявам. Ти, Нормалният, не се смей. Аз знам, че за теб в любовта няма тайни. Кама Сутра си ти. Ама Изрусеният е по-голяма лисица от теб. Той ще ми каже за пистолета.
Изрусеният само изсумтя и се повъртя на стола.
- Вие, момчета, наркотици ползувате ли? Изглеждате ми здрави, имате бистър поглед. Ти, Нормалният, се занимаваш със спорт. И работиш, съвестно момче си ти. Изрусеният само малко ме съмнява. Ти работиш ли? Нормалният, я кажи работи ли той?
- Не работя – промърмори Изрусеният.
- Не работиш, не работиш. Още като те видях и разбрах, че не работиш. Теб от училище с кола те взимат. Я кажи кой те вози в тая кола. Личен шофьор ли си имаш? Аз нерядко съм искал да те проследя, за твое и мое успокоение. А, май е време за звънеца. Ей, този звънец е много силен! Аз често си мисля, че ще е добре да го поправим, да го пипнем оттук-оттам. Много силно звъни, нищо не се чува докато звъни. Аз това още отдавна си го мисля... Ей, Изрусеният, Изрусеният, къде скокна, чакай... момче, остави пистолета, остави го ти казвам...