просто ей така

                                                Напред

        -   Хоп!

Изведнъж връхлетя усещането за първично знание – знеше, че е. После усети вибрациите от ударите, барабаненето, смехът и радостните викове. Те идваха от дивите, които бяха отвън –  шумна и щура тълпа. Бягаха, закачаха се, надпреварваха се коя ще се размаже по-зрелищно и шумно върху стъклото. После потичаха стремглаво надолу, надолу  и изчезваха.

Огледа се. Ако имаше идея за това, което вижда, щеше да каже, че се намира сред нежно млечно-матово поле.  По това поле имаше други, които приличаха на онези – дивите, но в сръвнение с тях изглеждаха някак си меланхолични и едва ли не безжизнени, и всичките си приличаха като... две..., три..,не - като много капки вода.

Извика. Никои не отговори. Гълчавата от външната страна на прозореца заглушаваше дори собствените й мисли.

-          Къде ли отиват?  - успя да долови една от мислите си. Постоя така известно време. Започна да й омръзва. Усети прилив на сила и досада от безцелното стоене на едно място. Започна даже да завижда на онези от вън. Направи плах опит да се раздвижи. Тръгна неуверено надолу, но почувства, че с всеки изминал миг скоростта й се увеличава. Спря се стреснато и объркано.

-          Ще мога ли да спра?!? – си беше помислила, но спря лесно. Появилото  ново усещане за движение я опи и завладя изцяло. Имаше желание да продължи напред. Все още малко колебливо, се спусна като си повтаряше:

-          По-бавно, по-бавно....

Освен нарастването на скоростта долови, че силата й се увеличава, почувства се уверена. Опита няколко завоя и спря. Погледна назад:

-          Аз ли направих тази красива пътечка? Хей, Вижте какви интересни криволици мога!-никой не й обърна внимание. Чак тогава видя, че другите капки си чертаеха собствени пътечки  и правеха техните си криволици. Забеляза една застинала неподвижно и сякаш чакаща нещо. До сега капчицата беше вървяла само напред ако не броим малките живописни завойчета, които си беше нарисувала по запотеното стъкло. Сега обаче за да идеше до самотната капки трябваше да се научи да върви не съвсем направо. Оказа се по-лесно от очакваното, но и не толкова бързо.

-          Ето ме и мен. Здравей, как се .... – капката, към която се беше устремила вече  препускаше напред с друга по-бърза от капчицата , а малко по-надолу се сляха в една по-голяма и стремителна капка.

Натъжена и разочарована капчицата се спря и ако можеше щеше да заплаче. Погледна пак назад /или нагоре/ и видя много пътечки – криволичеха, доближаваха се, отдалечаваха се едни от други, някои се пресичаха. Погледна своята. Не беше нито по-близо, нито по далече от другите, нито беше пресечена. Вече не й се струваше толкова красива. В това време видя, че една капка се е насочила към нейната диря. С надежда й извика:

-          Давай, тук съм! Само спрях малко да си поотдъхна.

Другата капка обаче, се беше умислила ли нещо или просто не успя да спре /не се и забеляза опит да забави ход/ пресече следата на капчицата и продължи шеметния си бяг. Капчицата я проследи с поглед натежал от самота. Стресна се. Видя пред себе си /или над себе си/ едно, две блестящи неща, които със сигурност щеше да нарече бисерчета при наличие на представа да бисерче. Между тези две бисерчета стърчеше малко носле, притиснато от двете страни от пухкави бузки, а под нослето между розови устни светеха два реда бели зъбки. Капчицата усети топлия дъх на детето когато то попита:

-          Мамо, защо отвътле на стъклото има капчици, нали дъжда вали отвън?

Майката се приближи бавно до прозореца:

-          Още си мъничко съкровището ми да го разбереш, но когато вали дъжд, навън става по-студено и по вътрешната част на стъклото се образуват много ситни капчици и тогава казваме, че стъклото се е изпотило, а като се съберат повече от тези капчици се образуват по-големи като тези, които гледаш как се спускат по стъклото.

Детето бе престанало да слуша майка си още някъде около първия ред на изречението. Беше се загледало в капчицата или по-скоро я следеше с поглед от мига, в който се бе зародила. Тя му се стори по-хубава и по-блестяща от останалите и даже беше по-бърза от тях и някак си по-...криволичеща.

-          Мамо, мамо....Защо длугите капчици се настигат и сливат, а тази е самичка?

-          Сега ще ти покажа нещо... – майката започна да рисува с пръст цветя по изпотеното стъкло, написа и името на детето,  а от рисунките потекоха нови капки.

Увлечено в новото занимание, изплезило езиче /знае се, че изплезения език помага в трудни ситуации/ едва прохождащото в стъклописа творче нарисува дърво, къщичка с коминче, люлка, но когато нарисува прозорец на къщичката, установи, че къщичката не му е по мярка, все пак мястото на прозореца беше на къщата, а не обратно. Изчисти с един замах първият си опит за прозоречно изкуство и потърси с поглед своята капчица.

Тя си беше там. От първия опит за прозоречно изкуство или от неговото забърсване се бяха зародили много нови капки, които се тичаха надолу по стъклото. Една от новите определено щеше да налети на капчицата. Тя се бе унесла и гледаше навън където продължаваха лудешките гонитби и веселие на дивите роднини. Изведнъж усети силен прилив на непозната емоция и енергия:

-          Какво си?

-          Аз съм като теб! Родих се от едно детско пръстче ... – получи отговор пак от себе си. Продължението бе по-скоро усетено отколкото казано или чуто.  Двете капчици сляти в една се стрелнаха  надолу по стъклото.

Беше започнало да се свечерява.

-Тати кога ще се плибеле? – изчурулика детето.

-Всеки момент ще се върне миличко. – Майката си доближи пак до прозореца и се заслуша в барабанящите по външната страна на стъклото дъждовни капки. Сети се за нещо, усмихна се ... припомни си, че като малка също бе стояла с часове пред запотения прозорец захласаната в безкрайната напревара на капките. Тогава даже знаеше за какво се препираха и смееха дъждовните капки от другата страна на стъклото. “-Дали още го мога? Та това беше толкова отдавна...” Опита се да различи сред нестихващото веселие, което цареше зад прозореца отделни гласчета... След малко беше готова дори да се закълне, че наистина все още ги чува. Тогава разбра, че всъщност тази дарба не се губи просто когато порастнеш, спираш да вярваш, че я имаш.

 - Мамо, защо имаш капчица на окото?

 - Защото вали  пиленце...

Отвън пробляснаха фарове. Детето долепи носле до прохладното запотено стъкло, но не видя нищо.

Капчицата вече виждаше края на своето пътуване.Един лаик би го нарекъл просто перваз, но това си беше една безкрайнодълга снежнобяла линия, която делеше Света на капките от Света:

-  Това ли беше? Само толкова? – попита себе си, но не можеше вече да спре.

-  Мисля, че ще имам време да ти “разкажа” какво беше преди да дойдеш – отговори на себе си.

Забравило за своята капчица, детето започна енергично да забърсва стъклото с ръчички за да може да погледне навън кой ще слезе от спрелия автомобил.

А капчицата.....тя не стигна до края, който бе видяла, но почувства “преди”-то, но какво ли означаваше една капчица на фона на пороя отвън?