За смисъла на живота-монолог на един ангел

       За смисъла на живота-монолог на един ангел

                              Маги Назер 8д,НГДЕК                     

        Събудих се със същия металически вкус в устата.Отворих очи. Огледах се още сънено с тихата надежда, че си беше отишъл... Май го нямаше, прошепнах си аз... Станах и отидох до банята. Огледах се в огледалото и се сепнах от ужас... Той беше редом с мене... Моят голям страх... Той беше там. Засмя се зловещо, сграбчи ме за врата и чевръсто се гмурна в мене... Харесваше му да живее там... Той ме убиваше всекидневно, погубваше радостите ми... В мене нямаше нищо друго... Марк Твен е казал : '' Да имаш кураж не значи да не се страхуваш , a да си господар на страха си ". Господар? Господар на страха си? А дали беше възможно?

      Kakва съм аз? Коя съм аз? Имаше ли изобщо "аз"? Не знаех... Страхът ме бе обсебил напълно... Страх от самотата, стах от болката, от хората, чуствата... Не изпитвах нищо друго освен страх, болка, празнота.

        "-- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?

        ''Да се ужасява от теченията... Не е присъщо за растенията - помисли си Малкия принц - Това цвете явно има много сложен характер..."

         --Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено.                "

Нима и аз като цветето на Малкия принц живея под стъклен похлупак - в свой измислен свят, където никой не може да ме нарани? Но в този свят никой не може и да ме обича, нали... Похлупакът спира и любовта... Уморих се да се страхувам...

     Лежах отпусната на леглото, току-що събудила се, с лист в ръка... Искаше ми се да напиша нещо, да излея всичката си мъка върху белия лист, но не усещах нищо друго освен стичащите се по бузите ми сълзи... Тази тежест , която чуствах... Тази несподелена мъка, която ме тормозеше, сякаш от векове, изпиваше и последните ми сили... Исках да споделя, но нямаше с кого, исках да се оттърся от този товар, но бях заобиколена от врагове... "Да простя?... За какво?... Малко ли преживях? С какво сгреших? Защо не мога да бъда обичана?...." - Това бяха само част от въпросите, които минаваха през ума ми, светкавично бързи и все толкова объркващи. Облякох се и отидох до черквата... Прекръстих се, влязох... Запалих свещ... И втора, и трета. Но колко ли свещи трябваше да изгорят, за да изкупят вината ми... Вината, която чувствах в сърцето си...

       ''Простено" да си кажем и "Прости".

        Защо се бавим, времето лети -

        на кукувица чуваме броенето...

        Животът ни лети, а ний пестим

        усмивки и сърца. Да си простим-

        единствено не ни прощава времето."

Да си простим... Така силно искам прошката..., оглеждам се, но около мен виждам само непознати, студени лица... Дааа... Всичко друго е по-важно от това да бъдем хора. Няма да плача... Ще стискам зъби, ще затварям очи пред болката и ще се моля да отмине безвъзвратно... Няма да открия чуствата си на никого, няма да обичам и няма, няма да плача..., за да не ме наранят... Отново!  Къде съм? Изгубих се без следа... Каква съм? Остана ли нещо от мен след всичката болка...?

       Прибирам се вкъщи... Въртя ключа, отварям вратата... Хвърлям се на леглото и покривам главата си с възглавницата ... Само ако можех да не мисля, да не чуствам... Внезапно ме обзимат мисли за смисъла на живота... Една вселена... Една галактика... Една планета... Една стая... Едно тяло... Толкова много затвори и само един център- аз! Колко е голямо пространството? До къде достигат духовните граници? Или всичко е илюзия? Пускам радиото, но вместо поредната сърцераздирателна балада фокусирам вниманието си върху нещо съвсем различно..., нещо,което изцяло променя възприятията ми...

      ''Ако си дал на гладния
       дори трохица хляб от своя хляб.
      Ако си дал на скитника
       дори искрица огън от своя огън.
      Ако си дал на милата
      от своето сърце.
      Ако си дал на чуждите
      живот от себе си.
      Ако си дал, ако си дал,
      ако си дал от себе си,
      не си живял, не си живял на празно.

Колко пъти съм чувала тази песен... И просто не съм се замисляла, че именно в това се състои отговорът... За какво живеем..., за какво друго освен да обичаме, да даряваме обич... И неслучайно Аристотел е казал: "Когато ние като отделни индивиди се подчиняваме на законите, които ни наставляват да постъпваме по един или друг начин с оглед на благото на общността като цяло, с това косвено помагаме да се увеличи щастието на всички човешки същества".

      Вятърът заблъска по прозорците ... Тъмнината бавно покриваше целия град... Спомени и моменти изплуваха един след друг... Отворих прашното ковчедже,скрито под кревата. Моята малка съкровищница. Нощта бавно изпепеляваше... Седях на пода и разглеждах една по една красивите, макар и вече омачкани снимки, стихотворения, записани мисли... Спомени... Спомени от живот, изпълнен с обич, надежда, мечти... Много снимки минаха през ръцете ми, но както повечето неща в живота най-ценното открих на дъното. Сгънато на четити, пожълтяло листче, пазено кой знае от кога... Листче, на което бе събрана човешката мъдрост и опит...

      "Макар  двама да следват своите човешки интереси и да търсят познание с различни средства, и двамата разкриват, че не е толкова важно дали животът има смисъл, а дали ние придаваме смисъл на живота, който живеем."- Далай Лама

     Все чакаме някой друг. Несигурни в себе си. Недоверчиви, невярващи. И защо? Защото не вярваме в себе си... Защото искаме да ни съжaляват, да ни съчустват...., а можем... Защото всеки носи доброто в себе си. Въпросът е дали го е потърсил. Не помня колко продължи... Знам само, че стоях на пода, безмълвна, обляна в сълзи... Истинска... Бях изпълнена с надежда... Защото имах цел, не каква да е цел, а онази-лудата,   зашеметяващата, грандиозната... От която ти спира дъха... Която ще следваш, докъто можеш,докъто те има... Моята цел е щастието, любовта, това да постигна нещо в живота си...

     Бях тръгнала вече по една пътека... Нямах право да се обръщам назад.Оставаше само да повярвам в себе си и да прогоня страха... Пътят беше дълъг и каменист, но тръгнала веднъж по него единственото нещо, което можех да направя, бе да се наслаждавам на изкачването...

       "Загубиш ли имот - малко си загубил.

        Загубиш ли чест - много си загубил.

        Загубиш ли смелост - всичко си загубил..."