Тази неделя, онези години -разказ

                                 Ще стана рано, липите навън ще ме събудят, слънцето ще прилича на яйчен жълтък. Ще изляза около осем, ще прекося пътния възел и ще се наредя на касата. Гарата ще бъде чиста и красива. Билетът ще бъде в две посоки, до село и на другия ден обратно. В купето ще се правя, че чета вестник, а ще гледам втренчено през прозореца към детството си. Дядо, баба, майка, лели и сваковци, всички ще са там. Ще бъда босоногият хлапак, дошъл за лятото от Голямото село с пухтящия черен локомотив. Около мен ще бъдат селските момчета, които са ме очаквали цялата дълга пролет, защото с мен ще бъде и кожената топка. Те отново ще ме обичат, че как иначе, като отново ще съм най-добрият на зелената морава, където с четири обли камъка ще очертаем вратите, а с тесли и търнокопи ще обградим чертите на игрището, което не ще допуска дългоухи магарета, крещящи мисирки и летящи патици, от сутрин до здрач. Ще бъдем с избелели черни гащета, с изподрани ръце и обелени колене, с голи рамене, а под вишните наблизо ще крием стотинките, с които каталясали и потни ще пием после жълта лимонада, шишетата ще са с онези стъклени топчета, които като се отворят, в момчешките ни стомаси ще се спускат мехурчета и щастието пред залязващото червено слънце ще е пълно. 
                         После ще дойде моята спирка. Ще си припомня, че от толкова много години не съм слизал на нея, въздухът ще мирише на траверси, ще е вече почти пладне, ще запаля цигара и ще си спомня късовете тютюн, които крадяхме от запасите на дядо ни. Ще мина край голямото корито на канала, цялото напукано и обрасло с коприва и тръни. Ще си кажа, ех, колко е малко, и ще си припомня как се бухахме с главите напред в тези два-три метра, правейки се, че можем да плуваме. Ще дочуя кресливия глас на баба ни, която ни гълчеше, защото бяхме истински разбойници. После ще мина край стопанския двор, където се хвърляхме от високите греди на хамбарите надолу в хладното жито, потъвайки до над коляното, ще премина край каменните стобори на близката ракиджийница, на които карахме машинни обръчи с извита тел, ще дочуя песента от свистенето на метала, равномерен и ускоряващ с бързината на нозете ни. И после ще пия вода от каменната чешма, която не смогваше на стомните, които момчетиите пълнехме. Ще откъсна няколко черници от крайпътните дървета, и вече ще си бъда отново вкъщи.
                       Ще ме посрещне братовчед ми, зад него леко прегърбена ще е леля ми. Ще се прегърнем, може би само ще се здрависаме. Аз ще се правя, че не се вълнувам толкова, отново ще запаля цигара, под асмите и край нацъфтeлите божури и хризантеми. После ще се появи и брат ми, пътувал не като мен стотина, а хиляди километри. Тримата ще седнем на дървена маса, постлана с мушама на шарки с ягоди и череши. Ще ядем печено пиле, ще пием бира, ще говорим за децата си, по-малко за жените си, а най-малко за нас самите. После ще се разходим до парцела в края на селото, където братовчед ни ще ни покаже прасковата си градина. Ние с брат ми ще си помислим, че все пак тази градина е могла да бъде и на някой от нас, но няма нищо да кажем. Аз ще им припомня как от тук дядо ни веднъж ме изпрати за вкъщи, дъждовният облак ме застигна по пътя, бях фърфалак, лицето ми се омаца с прах и сълзи. После добри хора ме заведоха у дома. „Малкото ми софиянче”-беше ме прегърнала баба ни, отново се усмихвах. А после ще се изправим пред църквата в средата на селото, ще си припомним за близките и далечни комшии, не вярвам някой от тях да ни разпознае с брат ми. И вечерта, когато залезът ще прикрие емоциите ни, ще си направим снимка, седнали на дървената пейка пред къщата. Къщата на дядо и баба, на моето детство, на моите спомени.
                       На другата сутрин ще се събудя отново рано, една сълза ще ми е застинала на окото, ще я замажа с длан, и ще изляза навън. Липите, черешите, вишните и белият бъз ще ме ударят с тежкия си мирис, после ще закусваме, без да бързаме. Ще помълчим, аз пак ще пуша, леля ми ще ни каже колко всичко вече е отминало за нея. А аз ще си мисля, че за мен си е отминало още повече.
                       И накрая следобяд ще побързам отново към гарата. Но първо ще мина край моята черешова градина. За няколко мига отново ще съм на конската каруца, косата ще ми се ветрее, прав ще държа юздите. После ще сляза надолу до дерето, зеленото кайначе ще излъчва хлад, водата ще е все така студена. Няма да късам череши, тя цялата от години е изгоряла. Но си е моята, от дядо ми, че през майка ми и накрая приютила се при мен. Дали ще бъда добър стопанин, съмнявам се.
                        После ще се кача на влака, ще седна в купето и с облекчение ще си кажа, толкова хубаво беше преди, добре правя, че така рядко се връщам там. Ако е по-често, очите ми ще са все на мокро място, както е казал поетът.
                        А аз неговите стихове обичам да ги чета още от онези години.      

         12.06.2012                         Любомир Николов