Върнете се към BgLOG | Профил | Публикации
всички ключови думи
Рьорих винаги е бил загадъчен, Както акварелите му, така и сагите и притчите, които е преразказвал или творил. Интересът ми към него нарастна, след като разбрах, и то с голяма доза сигурност, че е бил в митичната тибетска Шамбала. Както говорят легендите, пътят до там е известен на малцина, но пътя за връщане – на никого. Въпреки това Рьорих се е върнал – по-мъдър от преди, по-зрял от преди, по-щастлив от преди...
Ето един от вечните въпроси без разумен и смислен отговор – какво е щастието? Да говорим на тази тема ще ни трябва сигурно още един живот. Ще използвам изпитания подход за да се опитам да мотивирам разсъжденията си. Цитат от Wikipedia: ” Щастие е емоционално състояние, при което човек изпитва чувства, вариращи от задоволство и удоволствие до пълно блаженство и прекалена радост. Антиподът на щастието се явява нещастието...” Този, който е написал това определение е като че ли малко настрани от истината. Това обаче не бива да бъде осъждано, защото щастието си е строго индивидуално изживяване. Точно тук се крие невъзможността да се даде точно определение. Защото щастието за един е нещастие за друг. Ето ти завистта! Изживявал съм го. През годините, когато учех ме бяха завладели най-благородните амбиции за тази възраст – да постигна това, към което се стремях по най-добрия начин, като получавам най-високите оценки. Да, за известен период от време бях щастлив. Докато разбрах, че приятелите вече ги няма. Само аз бях в състояние да ги върна. И го направих. Преминах в златната среда. Пак имах приятели - вярно, вече бяха други – онези, предните, прецениха, че не съм им в категорията и останаха затворени в своя стерилно потребителски кръг. Само защото аз можех да си избирам размера на щастието. Те също бяха щастливи по своему. Дори заради това, че са създали интрига или са се подписали като „доброжелател”. Така че всеки е щастлив по своему. Май така продължи и в живота...
Не обичам спорта. Няма да кажа по-силна дума, за да не предизвикам атаки към себе си. Но в продължение на горното бих казал, че в спорта победителите градят своето щастие от победата върху нещастието на другите от загубата. Съжалявам, ако по някакъв начин съм засегнал нечии различни разбирания. За мен спорта е психотерор над тълпата, която обезумява адреналинно само защото любимецът (любимците) са победили. Ето какво се получава. Победителите, тези, които са щастливи от победата, мигом се обграждат от фенове, които едва ли ги познават лично и изпадат в делириум само ако успеят да ги докоснат или да получат автограф, и от ласкатели, които са в близкото им обкръжение. Щастието изчезва при следващата загуба, феновете преадресират емоциите си към другия щастливец, който вече е заел свободното място. Ласкателите... хм, ласкателите могат и да останат. Те са подготвили почвата, върху която грижливо ще израстне користта, ще подготвят новия имидж и в един хубав ден бившият победител отново ще бъде носен на ръце. Той вече може и да не е победител, но със сигурност ще бъде щастлив, защото толкова са се старали за да се случи. Така планктона около него ще оцелее и ще се радва на хранителната среда, която той им осигурява. Впрочем нищо различно и в политиката. Затова казах в началото, че два живота няма да стигнат.
Каквото и да говорим, пак стигаме до завистта. Защото щастието е мимолетно изживяване, а завистта съпътства всичко останало.
Впрочем написаното по-горе е само един малък щастлив за мен момент, че имах тази прекрасна възможност да споделя мислите си. Не знам какво ще стане утре. Утре ще броя приятелите си...
И преди съм го споменавал тук - щастието е изживяно минало. Човек осъзнава щастието само когато е минало и връщайки се в спомена, чувството, което поражда удоволствието и мисълта за нещо не срещащо се всеки миг го определям за щастие. Това е мое субективно разбиране и може да не си съгласен, но аз така си мисля. Върховните моменти през живота, когато казваме - аз бях щастлив, тогава човек е най себе си. Как се отразява това на околните и как го възприемат те, не трябва да е притеснение.
За спорта споделям твоето мнение и се радвам, че открих съмишленик. Не съм срещал до сега човек да споделя моите разбирания за състезание. Ти си първия. Спорта замества войната днес и това не е малко за съвремието, иначе ще се избием. Спортистите не са ми били никога интересни . Днешния спорт не само, че е фалшив и нечестен с допинга, но и комерсиален, което отблъсква.
На мен Рюрих никога не ми е бил интересен като живописец, нито като философия. Малко изкуствен ми стои като нашия Дънов. Аз съм християнин и моя бог е Христос. От него трябва да се учим на всичко.Неговото учение казва всичко.
За завистта не ми се говори, защото това чувство ми е чуждо, даже и си мисля как може да разсъждава върху него.
П.П. картини на Николай Рьорих и синът му Светослав Рьорих има в Националната галерия за чуждестранно изкуство в София. Ако го харесваш може да го видиш в оригинал.
И накрая, спи ми се многоооо. Лека нощ!
Що се отнася до спорта, понеже аз съм жена е съвсем нормално да ми е наказание, а не стихия, но брат ми не обича да да гледа спортни мероприятия, макар че в детството си беше доста успешен спортист и то в един много мъжки, боен спорт. Затова аз вярвам, че хората/мъжете, които не припадат по спортни мероприятия са повече отколкото им се иска на медиите и другите продавачи на спор/т/ни успехи.
А щастието може да е емоция, може да е минало, но нещо, което го нямам не ми и липсва. Виж нещастието е друга категория, то е състояние на мизерия в душата. В смисъл, че ако някой е достатъчно мазохист може да си живее с него цял живот и да си го гарнира ту със злоба, ту със завист, но такива хора не могат да ми бъдат приятели, защото не ги познавам.
На мен лично повече ми се отдават малките житейски радости, които много успешно ми хранят душата с добро настроение. Примерно: едно пътуване, един шоколад, един пост наоколо:).
А щастието и нещастието ги оставям на философите, защото моето АЗ може да е по интересно на психиатрите.:)
didi f wrote : ... Виж нещастието е друга категория, то е състояние на мизерия в душата. В смисъл, че ако някой е достатъчно мазохист може да си живее с него цял живот и да си го гарнира ту със злоба, ту със завист, но такива хора не могат да ми бъдат приятели, защото не ги познавам.
... Виж нещастието е друга категория, то е състояние на мизерия в душата. В смисъл, че ако някой е достатъчно мазохист може да си живее с него цял живот и да си го гарнира ту със злоба, ту със завист, но такива хора не могат да ми бъдат приятели, защото не ги познавам.
Що се отнася до нещастието причинено от разбирането, това не го разбирам. Когато разбирам човешкото страдание и не мога да помогна с нищо, мога да хвана човека за ръка и да му кажа, че съм с него, но това не може да ме направи нещастна. Моето усещане за ценност и щастие се храни в указането на подкрепа, не в съчувстването. Част от способността ми да живея на + и усмивка е в това да държа минусите далеч от светоусещането си.
Малките радости могат да зарадват и най-нещастния човек, особено когато е отминал дъното с копаене надолу.:)
А що се отнася до щастието - то е онази емоционална утопия, която всеки човек иска да превземе, но когато я сграбчи, разбира нейната оазисна ефимерност и нетрайност.
Обаче, ако човек се научи да живее, радвайки се на мига, на малките нещица, подарени му от живота, един ден преди да затвори очи за последен път може да чуе някой приятел как му завижда за щастливо иживяния живот.:)
Хайде, сега да понапишем нещичко за щастието, не за степените на моето злорадство. Ако не си забелязъл напоследък съм много добра, затова ОММММ и със затворени очи повтарям:"Аз съм щастлив човек и никой Ген не може да ме изкара от това състояние":):):)
За щастие аз не създавам нито светци, нито мъченици, за нещастие, ако искаш да станеш такъв трябва да имаш огромееен принос към църквата и той да се поми и ползва поне 50 години след смърта ти, иначе няма как да се получи нито ореол нито трънен венец.:)
Красс, извинявай за този ОФФФ, но като видиш Ген, може да се разберете по мъжки.:)
КОй има право да определя чуждите емоции? може бипърво над това трябва да се замислим.
Разбира се, че никой не може да определя чуждите емоции. Той да иска не може защото е невъзможно.
Дискусията, която се породи говори, че всеки е чувал за щастието. Съвсем естествено е обаче погледът на всеки един да е различен. Защо аз чувствам, че мога да избирам размера на щастието. Ето един прозаичен пример. Много обичам да чета. Всичко. Дълги години ползвах компютъра за това занимание, но, признавам си - изморително е. Когато излязоха електронните четци имах чувството, че аз съм ги измислил. Толкова дълго си мечтаех за нещо такова. И сега, когато се появиха на пазара, за мен настъпи празник. Да, но... цената им в един момент ме притесни. Успях да събера пари и да си купя един доста скромен четец, но важното е, че ми върши добра работа. Ето за какво става дума. След като си го купих бях неимоверно щастлив! И продължавам да бъда! В случая аз измервам размера на щастието не с цената, а с удовлетворението, което получих. На някого това може да се стори нелепо, но това е материалното, към което се стремих от доста време. Ако задам въпрос има ли друг шантав като мене, какъв ли ще е отговорът? Някои ще ми завиждат :-), други ще погледнат със снизхождение, трети ще си хихикат скришом. Затова това щастие си е само мое. Това, че съм го споделил само поражда оценъчни мнения, но то никога няма да бъде споделено в същия размер, в който аз го изпитвам.
queen_blunder, да попаднеш в златната среда е може би единственият начин да се съхраниш в този живот. Различните, попадналите в другите части на скалата изпитват понякога невероятни трудности, свързани със загуба на нерви, време и пари. Защо да си скъсявам живота? Това не е примиренчество. А излишно използваната енергия аз отдавам за друго, което наистина би ми донесло удовлетворение. В този случай черната овца е обработена с перхидрол. Все пак това е външната страна. И Майкъл Джексън стана по-бял от нас, ама си е чистокръвен негър. Сега съм спокоен - нито ми завиждат, нито завиждам. А за моето щастие разчитам на другите дотолкова, доколкото да не ми пречат да го имам. Не винаги липсата на щастие е нещастие. Нещастието също е субективно. Блъснали ти колата, счупил си си ръката, загорели ти филийките ;-). В най-добрия случай нещастието е мотивацията да станеш щастлив. Има и необратими неща, но в нещастието те те правят по-мъдър. Щастието до голяма степен се подхранва от по-безгрижните, емоционално еднополюсни мисли. Когато си щастлив светът е твой. Забравяш проблемите, нищо, че ги има. Освобождаваш се от ангажимента да погледнеш назад или напред, живееш с мига.
didi f, абе искам да се видя с Gen. Този човек все ме провокира с особените си мисли. Ще седнем с него, ще изпием по бира, ще дискутираме, и... може и да се скараме. Не знам обаче как ще стане, защото и той и аз сме миролюбиви хора. А честно да си кажа, дискусията между двама ви направо ме кефи.
Ela Georgieva , благодаря за коментара и най-вече за поддръжката по въпроса за спорта. Задаваш ми труден въпрос: ако разполагаше с достатъчно време и пари, какво ще е нещото, което ще искаш да се научиш да правиш? Аз искам да правя всичко. За това ми трябва само време, парите сами ще дойдат. Без да се хваля разбирам от доста работи. И досега не мога да определя приоритетите си. Но мисля, че така съм полезен. Но най-общо бих се насочил към изкуството.
Lorelei, благодаря за коментара. Усещам, че е писано искрено, изстрадано. В общи линии съм съгласен. Наше право е да бъдем щастливи. А оня, дето го споменаваш, Дядо Мраз, вероятно :-), пука му на него.
Krass wrote : queen_blunder, да попаднеш в златната среда е може би единственият начин да се съхраниш в този живот. Различните, попадналите в другите части на скалата изпитват понякога невероятни трудности, свързани със загуба на нерви, време и пари. Защо да си скъсявам живота? Това не е примиренчество. А излишно използваната енергия аз отдавам за друго, което наистина би ми донесло удовлетворение. В този случай черната овца е обработена с перхидрол. Все пак това е външната страна. И Майкъл Джексън стана по-бял от нас, ама си е чистокръвен негър. Сега съм спокоен - нито ми завиждат, нито завиждам. А за моето щастие разчитам на другите дотолкова, доколкото да не ми пречат да го имам.
queen_blunder, да попаднеш в златната среда е може би единственият начин да се съхраниш в този живот. Различните, попадналите в другите части на скалата изпитват понякога невероятни трудности, свързани със загуба на нерви, време и пари. Защо да си скъсявам живота? Това не е примиренчество. А излишно използваната енергия аз отдавам за друго, което наистина би ми донесло удовлетворение. В този случай черната овца е обработена с перхидрол. Все пак това е външната страна. И Майкъл Джексън стана по-бял от нас, ама си е чистокръвен негър. Сега съм спокоен - нито ми завиждат, нито завиждам. А за моето щастие разчитам на другите дотолкова, доколкото да не ми пречат да го имам.
Златната среда е "велика" посредственост, Красс.
Винаги ме е привличала динамиката с искрящата енергия около нея или покоя с мечтанието.Това за мен са двете крайности, а някъде там между е златната среда. Златната среда е живуркане. Икар за това е литнал към слънцето, защото е искал да стигне безкрая. А покоя е съмовглабяване и саможертва, обреченост, тишина и Любов. В златната среда добре се живее, но това за мен не е живот.
Много пъти
Задавах си въпрос
Защо съм се родил на света
С гривна и роза? (може би идиом?)
Защо плуват облаците
Накрая - дъжд
Като че ли летят за себе си
Но за какво - не чакай
Аз бих полетял към облаците
Мамят ме от далекото
звездните светлини
Но да достигнеш звездите
Никак не е лесно
Макар целта да е близо
И не знам ще ми стигнат ли силите
за това
Аз ще почакам малко
..........
и ще се подготвя за пътуване
за надежда и мечта
Не догаряй моя звезда
Почакай
Колко още пътища
ми предстои да пропътувам
Колко върха трябва да покоря
за да те намеря
От колко отвесни скали трябва да падна долу
Колко пъти да започвам от нулата
и има ли смисъл?
Аз ще почакам още малко
И ще се подготвя за път
За надежда и мечта
Почакай...
След като се обработи може да се открие поезията. Всъщност тази песен е поредният опит да се извлече философията на живота. Всеки се опитва, но малко са получилите аплодисменти. Но нали затова са блоговете ;-)
А ето нещо прозаично. Засрамих се от моя превод. Направо си признавам, че много трудно чувах текста. А при тебе се е получило ;-)
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!