Полетът на Пеперудата - откъс две

2.

Кристина стоеше в кухнята на тристайният апартамент в който живееше с Митко от  две години.

„Две прекрасни години.” – помисли си тя докато палеше свещите на тортата, която всеки момент щеше да поднесе на приятеля си и неговите гости. Не той не беше неин приятел, вече не. Беше неин годеник. Тя погледна пръстена с малък диамант на безименния и’ пръст на дясната си ръка и се усмихна. Не беше най – романтичното предложение, но все пак си беше предложение. Димитър просто се приближи до нея прегърна я и прошепна в ухото и’ думите, които беше очаквала да чуе от много време:

„Ще се омъжиш ли за мен?”

Нямаше листа от рози поръсени по пода, нито вечеря в скъп ресторант, където докато тя отпива от шампанското си щеше да намери пръстена на дъното на чашата. Това не се случва в истинския живот, само във филмите и романите.

-          Не и наистина – прошепна тя в празната кухня и се стресна.

Разочарованието, което се прокрадна в сърцето и’ не и ‘ хареса. Тя имаше всичко, което иска, всичко за което е мечтала или поне така си мислеше. Но няма как да очаква всичко да е като в приказките. В реалния живот няма красиви рицари на бели коне или романтични предложения. Има леко непохватен и нормално изглеждащ млад мъж, който прави нормално предложение на приятелката си. Всичко беше нормално, прекалено нормално.

Но нормалното е хубаво. Хубаво и сигурно. Тя беше щастлива с живота си и рутината, която беше изградила в продължение на четири годишната си връзка с Димитър. Но наистина ли това, което изпитваше бе щастие?

„Примирение.” – помисли си тя, но бързо, почти с погнуса, прогони тази дума от съзнанието си. Щастлива – тя бе щастлива и сгодена, за мъжа, който обича.

Кристина взе в ръце тортата със забодени свещи и се отправи към смеха и музиката, идващи от хола. Светлините в стаята бяха изгасени и всичко погледи бяха отправени към нея. Тя застана срещу Димитър и го погледна в очите, сякаш казвайки

„Духни свещите и да приключваме с този маскарад!”

Изведнъж всичкото желание на Кристина да празнува тази вечер се изпари.

Група хора, събрали се да празнуват поредната изминала година от живота на Димитър. Тя не разбираше, защо хората с радост признават пред света, че са остарели, че са се приближили с още една година до старостта.

До смъртта.

Всички хора гледащи я в момента, как тя държи отвратителната и безвкусна торта – донесена от Сестрата на Димитър – със забодени свещи във формата на числото „двадесет и осем”, и’ се присмиват. Тя ги чуваше в съзнанието си:

„Къде е щастието, Криси? Къде е романтиката?”

Изведнъж тя чу оглушителен смях, всички продължаваха да я гледат:

„Розите са червени, виолетките са сини а за Криси всичко вече мина!”

Стаята и хората в нея започнаха да се размазват, светът пропадна под краката на Кристина и тя се свлече на пода изпускайки тортата. Митко падна на колене, хвана лицето и’ в ръце и започна да вика името и’. Кристина просто гледаше към размазания таван, все още чувайки подигравките и смеха, въпреки, че в стаята цареше гробна тишина с изключение на истеричните викове на Димитър.

Миг преди тъмнината да обгърне Криси тя видя пеперуда. Красива пеперуда, цялата черна с изключение на червените точки в края на крилата и’. Пеперудата прелетя два пъти над нея, след това се приближи към ръката на Кристина. Миг преди пеперудата да кацне върху нея, тъмнината я обгърна.

Звънящият телефон на бюрото и’ я изтръгна от примката на спомените и’ и я завлече в реалността. Тя все още беше на работа.

Всички си бяха отишли, само тя стоеше в празния офис и се взираше в стенния часовник, който показваше шест без петнадесет. Настоятелния звън на телефона продължаваше. Тя вдигна слушалката, но в този момент човекът от другата страна затвори. „Още по- добре” помисли си Кристина ставайки от бюрото. Беше време да се прибере, все пак днес бе годишнината им. Пет години. Цели пет години тя и Димитър бяха заедно.

Кристина изключи компютъра, облече палтото си и излезе от офиса. Беше мрачно и влажно. Вече цели три дни валеше без да спира. Тя отвори чадъра си и тръгна надолу по улицата към спирката на тролея, който щеше да я закара в къщи.

„В апартамента на Димитър”- помисли си Кристина – „Неговия апартамент, не моя, не нашия - неговия”.

Бяха изминали близо шест часа откакто доктор Георгиев и’ беше съобщил „новината”. През тези шест часа, тя въобще не мислеше за това. Единственото, което се въртеше в главата и’ бе спомена от рождения ден или по – точно чувството, което бе изпитала в кухнята.

„Примирение.” Наистина ли се беше примирила със ситуацията? Наистина ли беше загърбила мечтите и надеждите си? Разбира се че не, но въпреки това.

„Въпреки това си го мислиш, Криси.”  - каза си тя на ум – „Мислиш си го и това не ти харесва!”

Разбира се, че не и’ харесваше. Тя беше привързана към Димитър, обичаше го. Но беше ли щастлива? Този въпрос обикаляше съзнанието и’ като досадна муха. Не можеше да го прогони.

Чакайки на спирката, тя продължаваше да се пита как се стигна до тук. В началото всичко беше прекрасно. А сега тя имаше съмнения и то само седем месеца преди сватбата и’.

„Седем месеца” – изразът прокънтя в главата и’.
Кристина осъзна, че нямаше да се ожени за Димитър, защото след седем месеца тя щеше да е мъртва.