Зимата дойде

 

„Зимата идва.” – помисли си Кирил, седейки на последната седалка в тролея. От кабината на шофьора се носеха позанти коледни песни. Кирил се загледа през прозореца към морето от премигващи лампички и дядо коледовци по витрините на магазините. Преди за Кирил Коледа беше прекрасен празник изпълнен с веселие и усмивки. Сега това беше просто дата от календара.

Кирил огледа другите пътници в тролея, които всякаш не го забелязваха. Те просто се взираха напред и с трепет очакваха момента в който ще се приберат при семействата си.

Ами Кирил? Къде отиваше той?

Никъде. Той просто се оставяше морето от хора да го носи в произволна посока. Вратите на троля се отвориха и Кирил слезна, без да знае, защо. Той се огледа. Познаваше тази улица. Но от къде?

Кирил занеше, че много отдавна е бил тук.

Той закрачи напред, заобикаляйки хората, свел поглед в краката си и разглеждаше стъпките в снега. Стъпки на хора, живи хора. Хора с мечти, надежди, страхове.

Кирил се спря пред витрината на кефене и се вгледа в крайната маса, на която седяха мъж и жена. Двамата се дръжаха за ръце през масата и се гледаха в очите. Усмихваха се.

Кирил не помнеше, кога за последно се бе усмихнал.

Мъжът прокара ръка през русата коса на жената. В съзнанието на Крил изкочи картина.

Кирил лежи в леглото срещу красива брюнетка. Двамата са голи. На вън през прозореца е зима. Декемврийският вятър събаря натрупалият се сняг от дърветата. Но от тази страна на прозореца е лято. Защото любовта вианги е лято. Любовта е красива. Любовта е вечна.

Брюнетката казва на Кирил че го обича. И го целува нежно по бузата. Кирил поглежда сините и’ очи, след кеото прекарва ръка през косата и’ и казва, че я обича.

Двамата влюбени се целуват, легнали един срещу друг в леглото.

Кирил стоеше пред витрината на кафето, върху която бе поставил дясната си ръка.

Какво видя току що? Спомен? Измислица?

За Кирил реалността се бе превърнала в добре осъзната илюзия.

Кирил свали ръката си от витрината и продължи по пътя. Въпреки ,че носеше само пуловер, не му беше студено. Кирил не изпитваше нищо. Нито физически, нито емоционално. Той просто крачеше в снега, отивайки към....

-          Към безкрайността – прошепна той с прегракнал глас. – или към вечността.

Хората бяха започнали да правят път на Кирил, без да го поглеждат.

Светлините на града, шумотевицата и хората. Преди Кирил обожаваше всичко това.

Кирил спря пред осем етажната жилищна сграда и се загледа към шестия етаж. Прозорците бяха тъмни. Той изкачи двете стапала на площадката пред входа и спря. Кирил приближи лицето си към заключената стъклена врата и дъхна към стъклото. В съзнанието му изкочи още една картина.

Красивата брюнетка стои загледана през прозореца. Отсрещните балкони са окичени с лампички, през прозорците се виждат елхи и усмихнати лица. Кирил се приближава зад жената и я прегръща през кръста, целувайки я по – врата. Тя протяга пръст и изписва върху запотеното стъкло „Аз” с красив почерк. Кирил вдига дясната си ръка и изписва:

„те обичам!!!” с раздалечени и грозновати букви. Жената се засмива и обръщайки се, Кирил потъва в сините и’ очи. Тя го целува а той продължава да допира пръста си в запотеното стъклно.

Кирил стоеше в тъмния и празен вход с двигната във въздуха дясна ръка. Той свали ръката си и се понесе по – стълбите към шестия етаж. В сградата беше тихо. Кирил се спря пред средният апартамент на четвъртият етаж и долепи ухо до вратата. Чуваше се приглушен телевизор и силен детски смях. „Коледа, Коледа – утрещ е е Коледа!” пееше весело детско гласче. Кирил продължи да се изкачва по – стълбите, без да издава звук.

Кирил застане пред бяла врата на шестия етаж. На вратата беше залепен някакъв лист хартия. Кирил посега към дръжката на вратата но в този момент вратата зад него се отвори и от нея излезна жена на средна възраст, държаща в дясната си ръка чадър. Тя погледна към вратата, пред която стоеше Кирил, въздъхна и заискачва седемте стъпала водещи към асансьора. Тя всякаш не забеляза Кирил, който се обърна и прекрачи прага.

Прах и застоял въздух посрещната Кирил. Тристайният апартамент, не бе чистен от доста време. Мебелите бяха покрити с найлон. На покритата масичка в хола имаше купчина писма. Кирил се приближи към тях и забеляза, че хартията е пожълтяла. Апартамента беше празен. Кирил огледа стената и видя закачени снимки. Млада двойка, пред голям монумент. Красивата черна коса на жената се вее. Мъжът с късо подстригана прическа гледа в камерата и се усмихва. Кирил се обърна и излезна от апартамента.

Той вървеше по улицата. Стъпваше бавно и несигурно.

Кирил спря пред четири етажна жилищна сгреда и се загледа към светещият прозорец на първия етаж. Красивата брюнетка – с няколко години по – стара – стоеше пред кухненската печка. Дългата и’ черна коса, бе вързана на опашка. Красивите и’ сини очи бяха тъжни. От ляво на блузата и бе забодена с карафица черна лента.

Кирил се взираше към жената, която обичаше. За първи път от много време на сам, той изпитваше емоция, той чувстваше.

Обич, страх, гняв, разочарование.

Той потрепери. Какво се бе случило с него? Последното, което помнеше бе, че пътуваше с колата си към къщи, след това....

-          След това – те доведох тук. – каза висок мъж, облечен в черен костюм.

Кирил се обърна и погедна мъжът в костюма.

-          Кой си ти? – попита той

-          Тук съм за теб. – каза мъжът.

Кирил огледа новодошлият, след което се обърна и отново погледна към жена си.

-          Знаеш, какво следва нали? – попита мъжът.

-          Мисля, че да. Ти ли ме доведе?

-          Не. Твоята привързаност към това човешко същество те доведе тук.

-          Искаш да кажеш любовта ми?

-          Емоциите нямат значение за мен.

-          Може ли да постоя още малко тук? Имам чувството, че току що се събудих от дълбок сън. – каза Кирил. От очите му се стекоха сълзи, които капнаха в снега под него.

Мъжът в костюма не каза нищо.

Пред жилищната сграда стоеше мъж с къса разрошена коса, без обувки облечен само с пуловер и избеляващи черни дънки. Вятърът развяваше левият му ръкав. От лявото му слепоочие стърчеше дванадесет сантиметрово парче метал. Босите му крака не оставяха следи в снега.

 

Мъжът в костюма постави дясната си ръка върху рамото на Кирил и двете фигури изчезнаха, оставяйки след себе си две капки в студения декемврийски сняг.

Мими отмести за поглед от печката и погледна през прозореца. За момент и’ се стори, че видя две мъжки фигури.

„Кириле?” – помисли си тя. – „Разбира се, че не. Нима очакваш мъртивят ти съпруг да се появи на вратата ти две години след смъртта си?” При тази мисъл Мими потрепери. Очите и се навлажниха. Тя ги избърса с опакото на ръката си. Погледна за последен път през прозореца и каза тихо на празния си апартамент.

-          Зимата дойде.