МЕЧТА

МЕЧТА                                                                           

Създадох те от думите и онемях

от красотата ти, Мечта недостижима.

Ти беше истинска, но само в тях,

единствено във думите те има.

Ти бе Любов – без гордост и без поза,

душата ми, пречистена от болки и омраза...

И аз те сложих като златна роза

на дните си в пропуканата ваза.

И всичко покрай себе си забравил,

целувах твоето прозрачно наметало,

летях след теб в пространстата лилави,

където времето от край до край е спряло.

Но слаб е тук Духът – така и аз

греха на всички земни хора ще повторя                       

и в своя черен и самотен час

ще те убия – за да проговоря.

 ПАГАНИНИ

Да бъде музика. Неземна.

Да те люлее като стрък.

Но колко сила е потребна

веднъж да дръпнеш този лък.

Да сътвориш от осем  ноти

надежда, мрак и светлина,

да свириш нежно – тих и кротък –                           

и диво – като сатана.

Да стигнеш до върха, където

след тебе не е стъпвал друг

и глас да чуеш от небето:

“Човеко, стига! Спри! До тук!”

До тук? А тъмната магия

да пари дългите ти пръсти

и вълците да спрат да вият,

а дяволът да се прекръсти.

Но щом със музика не можеш

една сълза да пресушиш,

на този връх като в подножие

цигулката си да строшиш.

* * *

От никого вече не искам да слушам

нито съвети, нито забрани –

светът е претъпкан направо до гуша

със санчопансовци и великани.

Дайте ми кранта, леген и шпага

и копие, дълго един живот –

на мен изглежда, че ми приляга

да съм наследник на Дон Кихот.

С мелници вечно да се сражавам,

твоето име на щита си да нося,

да губя битки и до забрава

да любя грозни жени от Тобосо.

И когато минавам край вас такъв –

остарял, неивестен, плешив и беден –

ще разберете, че можех да бъда пръв

и ще се чудите защо съм последен.

* * *

Недовършени, недоживяни,

                    непокорни на човека и  Бога,

отивот си дните –

            Смъртта ги  прибира в своята черна кесия –

мои са, колкото имам – и да искам не мога

дори един за някой близък приятел да скрия.

Аз цял се окъпах и в днешното мартенско утро,

но не успях докрая на нещо да се наситя.

Слънцето ми се хили със своята атомна мутра

и  знам, че някой ден ще успее да ми извади очите.                         

Всичко иска човекът – тази космическа мравка –

и  аз като другите своите строфи помъкнах

да ги продавам по поетичните лавки,

но кой днес купува съмнения, болки и мъка…

На опашката шумна в края смирено застанах,

Дълго чаках реда си и своята лепта мизерна получих,

но когато се върнах, на прага ме чакаше мама,

взе от ръцете ми хляба и го хвърли на гладното куче.

ВИЖ НА: http://www.rodina-bg.org/   Иван Груев