Съдби и случайности VІ

27 ноември 2006, 19:33 Публикувано в BgLOG | 0 коментара , 556 прочита
Категории: Литература

Съдби и... VІ

Странно чувство изпитваше старецът, оглеждайки дебели-
те колкото китката на момиче, покрити с груба сивокафява кора стъбла, скри-
ли в себе си стотици тънки и неразличими като детски спомени годишни
кръгове. Колко пролети бе подрязвал розите, радвайки се на мъничкото чудо
на напъпващите от грубите чукани крехки червеникави клонки, обещаващи
летен аромат и красота? Повече се радваше само на старите си лози и не тол-
кова, защото обичаше грозде, а заради бързият им и буен растеж... Много то-
пли дни през краят на пролетта, той бе седял неподвижно, без да премигне
дори, втренчен в някой филиз, виждайки с очите си как расте, понякога и с
цял палец за час. Да, тези дни трябваше да се заеме и с лозите си, ягодите
също трябваше да бъдат оплевени.
Старецът приключи с храста, който подрязваше, избра си сухо мя-
сто наблизо, седна и извади старата си луличка. Започна машинално да пре-
хвърля с ръка броеницата си, наслаждавайки се на почивката си. Сутринта
му се бе наложило да слезе до малкото селце долу, за да купи някои продук-
ти, а и да излее крадешком половин бутилка зехтин на най-страмнъто място
на единствената павилрана уличка. Малко след като подмина, едно 13-годи-
шно момче, дошло кой знае откъде с родителите си на "пътешествие", се под-
хлъзна и си счупи ръката. Предстоеше му да се сближи с една своя съученич-
ка, съгласила се милозливо да му пише домашните, докато свали гипса. Прия-
телството им щеше да прерастне в любов, а дъщеря им, която щеше да се роди
някъде в бъдещето, щеше да стане най-великата поетка в историята на Човече-
ството. Старецът не остана да види как момчето чупи ръката си, защото не
обичаше да гледа чуждото страдание, а и бе сигурен в резултата. Освен това
следобед имаше още работа.
Изтръска на земята пепелта от лулата си. Реши, че може да остави
останалите няколко розови храста за късния следобед и следващата сутрин.
Сега можеше да си постеле едно одеало на меката пролетна трева, да вземе
друго за завивка и да подремне малко под топлите слънчеви лъчи, разбира
се, след като свърши още нещо важно. Запъти се към посивялата и прегърбе-
на дървена хижа като спря само за момент по пътя, за да погледне към небе-
то. Бе уловил ярък проблясък от дълбините му - първият земен звездолет
поемаше към Сириус. Усмихна се на себе си, спомняйки си перфектната ком-
бинация с камъчето, която бе замислил и осъществил някога. Да, всичко бе
минало добре.
Изнесе от хижата две одеяла под мишницата си, стискайки между
загрубелите си и сбръчкани палец и показалец на другата ръка малко пипер.
Пусна одеалата на тревата и се приближи към пропастта. Почака малко, смръ-
кна пипера изкриви лице и кихна с все сила, стремейки се да държи главата
си колкото може по-изправена. Подсмръкна и намести чалмата си. Надяваше
се, че е улучил точния миг и тайфунът, предстоящ да се разрази в другия край
на света щеше да се насочи на юг, към Ледената земя, а не на запад, към без-
защитната Калифорния. Тези почти четири хиляди души, които щяха да заги-
нат там не бяха особено важни, но защо да не бъдат спасени, особено на така-
ва нищожна цена?
Върна се назад, избра си едно слънчево местенце на моравата и след
няколко минути вече спеше, хъркайки гръмогласно. ;-)