Малкият Принц

"...
Чувствах ясно
, че става нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и въпреки това ми се струваше, че пропада в някаква бездна и нямам сили да го задържа...
Погледът му бе сериозен, зареян в далечината:
-
Имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника...
И се усмихна с тъга. Чаках дълго. Усещах, че той се стопля постепенно:
-
Мъничък мой, теб те беше страх...
Разбира се, че го беше страх! Но се засмя тихо:
-
Довечера ще ме е страх много повече...
Отново ме смрази усещането за нещо непоправимо. И разбрах, че не мога да понеса мисълта никога вече да не чуя този смях. За мен той бе като извор в пустинята.
-
Мъничък мой, искам пак да те чувам как се смееш...
Но той ми каза:
-
Тази нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, където паднах миналата година...
-
Мъничък мой, нали е само лош сън тази история със змията и със срещата, и със звездата...
Но той не отговори. Каза ми:
-
Това, което е важно, не може да се види...
-
Разбира се...
-
Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, което се намира на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.
-
Разбира се...
-
Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето... помниш ли... беше хубава.
-
Разбира се...
-
Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Така е по-добре. За теб моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Всички те ще бъдат твои приятелки. Освен това ще ти подаря нещо...
Той пак се засмя.
-
Ах, мъничък мой, мъничък мой, обичам да слушам този смях!
-
Тъкмо това ще бъде моят подарък... ще бъде както с водата...
-
Какво искаш да кажеш?
-
Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки. За учениците те са проблем. За моя бизнесмен бяха злато. Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг...
-
Какво искаш да кажеш?
- Тъй като аз ще живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И пак се засмя.
-
И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...
И пак се засмя.
-
Ще бъде все едно, че вместо звезди съм ти дал цял куп малки звънчета, които знаят да се смеят...
И пак се засмя. После стана сериозен:
-
Тази нощ... знаеш ли... не идвай.
-
Няма да те оставя.
-
Ще изглеждам, като че ли ме боли... ще изглеждам, като че ли умирам. Така е. Не идвай да гледаш, няма смисъл.
-
Няма да те оставя.
Но той беше загрижен.
-
Казвам ти го... също и заради змията. Да не те ухапе... Змиите са опасни. Могат да ухапят за удоволствие...
-
Няма да те оставя.
Ала нещо го успокои:
-
Наистина, те имат отрова само за едно ухапване...
През нощта не съм усетил кога е тръгнал. Измъкнал се е безшумно. Когато го настигнах, вървеше решително и бързо. Каза ми само:
-
А, ти си тук...
И ме хвана за ръката. Но още се измъчваше:
-
Сбърка, че дойде. Ще ти бъде тежко. Ще изглеждам мъртъв, но няма а е вярно...
Аз мълчах.
-
Разбираш ли. Много е далече. Не мога да взема това тяло. Много е тежко.
Аз мълчах.
-
Но то ще е като стара изоставена черупка. В старите черупки няма нищо тъжно...
Аз мълчах.
Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
-
Знаеш ли, ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък... Всички звезди ще ми дават вода...
Аз мълчах.
-
Ще бъде толкова забавно! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извора...
Сега и той млъкна, защото плачеше....
-
Тук е. Остави ме да направя сам една крачка...
И седна, защото го беше страх.
После добави:
-
Знаеш ли... моето цвете... отговорен съм за него! А то е толкова слабо! И е толкова наивно. Има четири нищо и никакви бодли, за да го защитават от целия свят...
Седнах, защото не можех вече да стоя на крака. Той каза:
-
Е... Това е...
Поколеба се още малко, после стана. Направи една крачка. Аз не можех да мръдна. Само една жълта мълния до глезена му и нищо повече. За миг остана неподвижен. Не извика. Падна бавно, както пада дърво. Нямаше дори шум, заради пясъка.

И ето, оттогава минаха цели шест години... Никога не съм разказвал тази случка. Другарите, които ме намериха, много се зарадваха, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: "От умората е..."
Вече малко съм се утешил. Всъщност... не съвсем. Но знам, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. То не беше толкова тежко...
И нощем обичам да слушам звездите. Като петстотин милиона звънчета... Но ето че става нещо непредвидено. На намордника, който нарисувах на малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той няма как да го сложи на овцата. И се питам: "Какво ли е станало на неговата планета? Може овцата да е изяла цветето..." След малко си казвам: "Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъкления похлупак и не изпуска от око своята овца..." Тогава съм щастлив. И всички звезди тихо се смеят.
После си казвам: "Понякога човек е разсеян и това стига! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък през нощта овцата е излязла безшумно..." Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи!...

Това е голяма загадка. За вас, които обичате малкия принц, а и за мен нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза...

Погледнете небето. Запитайте се: "Дали овцата е изяла цветето или не?" И ще видите как всичко се променя...

И никой възрастен никога няма да разбере колко важно е това!"

Антоан Сент Екзюпери