Вградена сянка

Тишината, в която ми се иска
да крещя, заровила пръсти
дълбоко в душата си
изтича на капки отровна слана.
Как да се свия, че да и попреча
да ме докосне?!
Гледам в празен екран.
Само себе си виждам.
Късно е...
Огледало строшено
из кръвта ми скрипти.
Всяка малка частица
е забита във вените.
От всяко парченце
ми се смееш пак ТИ.
Тези твои лица хиляди
ме побъркват
и са толкова истински,
толкова чужди,
жестоки и зли.
Нямаш нужда от мен?!
Аз това не разбирам го.
И отново във себе си се изгубвам.
Боли...
Горещо сърцето ми
май е днес с температура.
Бълнувам ли или сънувам...
Вече просто не знам.
Искам нежна да бъда,
а в ръцете ми гарвани
мойте думи кълват
и е черен моят път.
Какво ми направи?!
Сякаш сянка вградена съм
в стените на себичния ти
мъжки свят.
Нали знаеш - умират тези
с вградените сенки,
но вече направил си го
и няма връщане назад.
Нищо, че ще си ида,
само теб да те има.
Като спомен в саксия
ме посади.
И когато плачеш
над стъблото ми синьо
отново ще разцъфвам
и в душата ти дъжд ще вали.
Само в тези редки минути
ще си спомняш
колко много обичаш ме
и отново ще бъдем заедно,
колкото и да ни боли.