Следобед

животът е пясък по вълните на времето, стичащ се измежду пръстите на дете-Бог, което е избягало от своите родители

- Дай ми време – се провикна късокосото момиче от съседната дюна

Детето-Бог я изгледа навъсено, някой бе нахлул в момчешкия му следобед и то се почувства засегнато. Едно бяло облаче бързо придоби сивкавия цвят на пушек и закри слънцето, а няколко вълни станаха по-заплашителни от обикновенно и шумно се разбиха в пясъка.

-Дай ми време – се усмихна момичето и детето-Бог видя тръпчинката на дясната й буза (облакът бързо се премести от слънцето, а морето придоби кристалното спокойствие на планиско езеро) – Ще си постройм замък.

Замъкът придобиваше все по-завършен вид. В кулата принцеса от миди чакаше своя любим, възседнал морски рак, да се появи и да я спаси от 100 годишна дрямка. Детето-Бог се смееше шумно и плуваше в лешниково-кафявите очи на късокосото момиче. Слънцето бащински грееше над хоризонта. Следобедът продължаваше вечно.