Пътят (на К.М., който ми го припомни и резонира с мен)

19 март 2010, 10:36 Публикувано в BgLOG | 0 коментара , 281 прочита
“Някои от нас сме създадени да действаме когато токът спре.”

В.В.

Огледало. Оладелго.

Белегът, с които се е родила е ярко червен на фона на мръсно бялата й кожа. Лицето, което я гледа, притежаващо до скоро по детски загръглени форми, вече е възрастно. Възраст, която не се измерва с години. Възраст. Смърт. Възраст. Смърт. Разлика? Малкото метално огледалце, с износена златиста капачка, грижливо е прибрано в джоба на изпокъсания панталон.

Черен тефтер Moleskin лежи на мръсните й колене. Ръка с един единствен пръстен, изпочупени, черни, грозни нокти. Играе си с пръстена. Голям й е (ръцете й вече не са размахвани от щастие). Движи го почти насън. В ритъм със сърцето си. Прави го несъзнателно, докато мисли, само тогава е жива, само тогава спира. Вдишване. Пръстенът стига до изпочупения й нокът. Издишване. Пръстенът се заклещва на мършавия кокъл.

Мисли, че е около Брюксел. Мястото й се струва познато. Минава покрай изоставено, тихо градче. На площада изсъхнал скелет, тихо се усмихва в сиво жълт пикап (Ka-катет. Стрелецът отдавна е намерил последния си дом. Нейният гардероб, който често прискърцва в мрака, най-накрая се отваря. Адът изпълзява с мазен пукот от там. ).

Студът навлиза в костната й система. Другите бавно се влачат зад гърба й, държейки ръцете си. Момичето/жената държи полуавтоматична гладкоцевна ловна пушка и се усмихва отнесено.

*В десния ъгъл на стаята има малко олтарче. Светлинки в мрака. Тъмно синя хартия с нарисувано слънце. Послание:“Бъди винаги ти”. И не забравяй “Не е важно с кого живееш, а без кого не можеш да живееш.”.

Вкус на мърша. Дишат тежко. Калната вода, която небето изсипва, влиза дълбоко в порите.

Кипарис. Кипарис. Кипарис. Думата се промъква през болезнените движения. Звярът на спомените подава ръка в мрака. Любовта за секунда открадва сърцето й.

Moleskin. Стар молив дращи тежко по ситно изписанието страници (всяко пространство е важно. това е моята тайна за теб). Мръсният сребърен пръстен без инициали просветва като скъп спомен на бавните отблясъци на газената лампа до краката им. Един до друг са. Топлината отдавна си е отишла.

*Хвърчилата. Плат и леки пръчки. Триъгълни. Цветни. Вятърът има и друга цел освен да наранява. Някога тревата имаше зелен цвят.

Погалва коремът си. Гладът има друго измерение. Хищно. Неразбрано. Цялата е глад. Гладът я движи напред.

Шум. Глъчка. Инстинкт. Гладът минава на заден план. Само една милисекунда му трябва за да се трансфромира в инстинкт за оцеляване. Глад = първото човешко право – диханието. Никога не е вярвала в чудовищата. Чудовищата са тези, които бързо започват да вярват в нея. Светът на Гугъл е приказка за лека нощ.

…Все се мъча света да обърна, яхнал пръчка, при теб да се върна…върна…върна…върна…

Думите на детската песничка удрят в ритъм с болката. Вижда през клепачите, без да е отворила очи. Кървава пара прибира съзнанието й.

Третата аларма е изгасена с удар и сутрешно мрънкане. И двамата знаят, че денят е обречен на един специален, техен, скрит олтар. Сладък вкус на удоволетвореност. Капките барабанят по изморената кожа.

Прави закуска в кухнята. Тананика си.

Първите филийки са леко прегорели по крайщата. Издават хрупкав звук докато удрят чинията. Неделният мирис се гушва в малкото им пространство. Реже домат. Острият нож прерязва показалеца й. Кръвта се смесва с вътрешноста на домата.

Гледат. Усмихват се. Вятърът се радва в синхрон с тях. Ярко синята небесна завеса неусетно се обсипва със звезди. Ръцете стоят сплетени. Свеща гори в два свята.

Кръвта й носи последните дихания. Образувала е гротеско сърце. Ръката с пръстена потрепва конвусливо. Черен Moleskin бързо се удавя в това, което бе човек/тя/те.

*Иска ми се да имаш очи като неговите. Златно кафяви с три зелени жилки. Иска ми се да чуваш музика навсякъде около теб. Иска ми се да мога да ти обясня какво е музика. Някога не осъзнавахме какво имаме…Днес вече не съществува.