Урок по уважение /за конкурса/

Преди много години трябваше да избера какво искам да уча след завършване на гимназия. Замисляли ли сте се какво е предопределило избора ви на професия? Все пак това е едно от най-важните решения, които човек взима през живота си.
Избираме едно или друго - понякога за да угодим на родителски амбиции, или защото "всички правят така", или просто защото не знаем какво точно искаме да правим с живота си.
Което е нормално - не всеки на 18 знае какво иска да прави с живота си.

Моят избор на професия беше предопределен отчасти от факта, че много от роднините ми са учители. По математика предимно :). Но аз виждах себе си като учител по български. Заради една случка отпреди много години, от времето, когато бях в пети клас...
В средното училище имахме много и най-различни учители. Всеки, естествено, смяташе, че предметът му е най-важен. Всеки използваше различни начини, за да ни го внуши. Основно - строгост и дисциплина.

В училището на 80-те нямаше много място за Личността на ученика. В съвременното училище преминахме към другата крайност - превърнахме свободата в слободия - вероятно като отговор на нашето време - времето, когато всичко в училище беше регулирано и правилата се спазваха... А тогава... Тогава изпитвахме страх от повечето си учители. Знаехме много добре, че ако се оплачем от наказание, което сме сметнали за несправедливо, вкъщи няма да получим съчувствие от родителите си, а още по-голямо наказание.

Затова един от епизодите, които са се запечатали завинаги в съзнанието ми, е от един час по литература...

Другарката Лазарова не повишаваше глас, когато преподаваше. Беше нежна и слаба жена, винаги облечена с вкус. Преподаваше увлекателно, разбира се, но някак в сравнение с могъщата фигура на учителя по физическо, или непреклонната математичка, учителката ни по български нямаше нищо, с което "да ни държи". Беше мила и ни говореше на "ти" така, сякаш ни говореше на "вие". Може би нейната привидна безпомощност ме е накарала да участвам в размяната на бележки между съучениците ми. Подхвърляхме си листчето хартия с някакви тайни послания зад гърба на учителката. Докато в един момент тя не се обърна. Листчето беше в ръката ми. Много спокойно тя ме помоли да го занеса на катедрата. Станах от мястото си и с крака, тежащи като олово, занесох изобличаващата бележка. Часът продължи в кънтяща тишина. Не помня вече какво бяхме писали на листчето. Но при всички случаи очаквахме да го препишем по сто пъти за наказание...и да го занесем на родителите си да го подпишат. За мен този час мина кошмарно.
Когато звънецът удари, учителката ме повика настрани и ми върна смачканото топче хартия.
Без изобщо да го прочете.

Без изобщо да го прочете.

Или да ни каже какви лоши деца сме, защото не слушаме в час.
Само ми каза все така спокойно - "Друг път, моля, не прави така."

Тя никога не разбра, че аз завинаги запомних урока, който ми преподаде в този миг:
--че едно дете има правото на лично достойнство. И когато унижаваш този, който се страхува от теб, печелиш не уважението му, а омразата му
--че по-силният може да бъде благороден, без това да намали силата му
--че можеш да бъдеш уважаван, без да крещиш и да заплашваш
--че всеки може да сгреши - и да му бъде простено
--че учителят е пример не само с това, което казва и прави, но и с онова, което тактично е премълчал

Безценни уроци...
Колко ли смешна щях да бъда в очите на собствените си ученици, ако не си бях "научила урока" в пети клас... Щях да се опитвам да компенсирам младостта си с излишна строгост, неопитността си - с наказания, незнанието си - с неотстъпчивост.
Колкото и да имах амбицията да ги науча на всичко, което знам, да им помогна да пишат без грешки - нищо нямаше да има значение, ако първо не уважавах Човека в децата срещу себе си.

Поклон и благодарност към Учителя!