Майсторът храма градеше;

Бяло девойче- му слънце,

сянка душата му беше,

ден подир ден я зазижда.

Тя на момчето е либе,

дето му камъка дяла.

Идва вода да му носи,

яка снага да му пие

с черни очи черешови,

Майсторът жаден да ходи,

залъкът да му присяда.

Майсторът вдигаше храма;

Бяло девойче му грее,

сянка душата му стана,

взижда я бавно, линее.

Либе е тя на момчето,