+5 5 гласа

Нощния влак

Странно и неочаквано, в съня и` се появи влак. Беше от старите, тракащи равномерно и миришещи характерно влакове, и пътуваше нощем – точно както тя най- много обичаше някога. Понеже добре знаеше, че всичко е сън, тя отвори прозорец и подаде навън глава, за да провери дали усещането се усеща. Нощният вятър веднага се втурна в косата и` и я разпиля в тъмнината. „Хм, май се подстригах късо, не съм забелязала кога е пораснала пак...”- помисли си тя. Минаваха покрай непознати, дори никому неизвестни спирки и гари, които мълчаха с тъмни очи край линията. Стигнаха и до голяма, осветена гара, която отминаха и забравиха. На завоя тя потърси с поглед последните вагони – светеха в далечината и сякаш бяха на километри далеч... „Хубаво е!” – каза си тя и се остави на усещането. Скоро нощният вятър, който биеше в лицето и`, я прониза до кости и тя затвори прозореца. Отпусна се на познатата зелена седалка от изкуствена кожа (2- ра класа, за второкласни нощни пътници), и се загледа в тъмните полета навън. Спящи, утихнали и невидими в сенките, край прозореца отминаваха поляни, гори, градчета, гари, закъснели хора... „Влакът сякаш живее свой живот”- каза си тя и затвори очи. Усещането беше толкова познато и приятно, че не и се искаше сънят да свършва...
Но свърши – часовникът изпищя и сънят залепна по върховете на миглите и като мъгла.

На следващата нощ, още по- неочаквано, се повтори. Развиделяваше се и влакът почти беше пристигнал там, където нещо я чакаше. Тя отново стоеше на прозореца и се оставяше на поривът на вятъра. „Бързам ли за там, закъдето съм тръгнала? – запита се тя, като слушаше ритъма на колелетата. Отговори си сама – Не, не бързам. Винаги мога да стигна.” Тази мисъл я успокои и зарадва. Часовникът отново прекъсна усещането и денят се завъртя около нея.

На третата нощ вече не беше неочаквано. Влакът тракаше равномерно, а облаците в далечината розовееха в очакване на първите слънчеви лъчи. Над полетата и горите се спускаше утринна роса – почти можеше да се усети влагата и чистотата. Полето беше спокойно – доколкото може да бъде спокойно поле, през което профучава нощен влак. Събуждаха се птици, слънчогледи отваряха очи, маргарити се изправяха... Животът на влака изтракваше измежду колелетата, а вън полето едва начеваше своя ден. Влакът намали скоростта си покрай някакво мостче. После тежко, със скърцане, спря. Тя подаде глава навън и се зачуди защо влакът е спрял, въпреки, че добре знаеше: влаковете понякога правят такива неща – спират насред полето по неизвестна причина, ей- така, да си починат, да изчакат насрещния, да си охладят лявото предно колело...  Тя постоя минута на прозореца, после внезапна мисъл я бодна и я побутна към вратата. „Не! – каза нещо в нея. – Ако направиш това, влакът ще тръгне без тебе! Със сигурност ще тръгне, няма да можеш да го догониш! Да не си посмяла!” Тя се усмихна, отвори тежката врата и ... слезе. В същия момент влакът отново задвижи колелетата си и отмина . Последните вагони все още светеха. Хората вътре сигурно спяха и живееха в специалния живот, който нощния влак отнасяше покрай нея. А тя стоеше насред мокрото от роса поле – едновременно щастлива и ужасена...