За турското робство (пак)

Около статута на българския народ в Османската империя от епохата на Възраждането до наши дни се водят яростни дискусии. Изглеждащото безусловно „турско робство" (или иго) бе заменено за известно време след 1989 г. с термина „турско присъствие", а бурното възмущение срещу тази безсмислица роди примирителното „турско владичество" в последните корпуси по българска история.
Дискусията е безсмислена, когато спорят професионални историци и исторически публицисти. По простата причина, че историкът е длъжен да се придържа, ако иска да бъде смятан за професионалист от колегите си у нас и в чужбина, към строги академични правила, изискващи в случая стриктно придържане към юридическото съдържание на понятията. В този смисъл историците не могат да употребяват понятието „турско робство", тъй като българите между 1396-1878 г. никога не са имали статута на роби, т.е. на вещи, които могат да бъдат продавани, купувани, убивани, когато собственикът им пожелае. В същото време историческият публицист има правото да използва терминология в областта на емоциите и като има предвид чудовищната дискриминация, на която са подложени българите - християни (но не и българите-мюсюлмани), да използва определението „турско робство". Но най-лошото в този спор е, че никой не е прав.

Спорът поне засега не отчита няколко неща - първо, че империята, в която попадат българите в 1396 г. за 500 години, изживява промени, които я превръщат от един тип дър-жава в друг. Различен статут има българският народ и в различните векове на това половин хилядолетие.
Османската империя наистина започва съществуването си като държава на една религия - исляма. Султанът е и шейх юл-ис-лям (водач на исляма), и тази му титла 3-4 века е по-важна от първата. Османските турци също са били дискриминирани по определен начин, и то доста сериозен. Между ХУ-ХУП век те нямат право да заемат каквато и да е военна или административна длъжност в имперския държавен апарат. Те са резервирани по силата на закон само за християнски ренегати. Това са хора или доброволно приели исляма (от покорените християнски страни и от цяла Европа), или от корпуса на аджемиогланите, в който се обучават събраните чрез кръвния данък юноши. Само част от тях стават еничари (най-тъпите), на по-умните предстои кариера в държавния апарат. От великите везири (членове на правителството) през ХУ-ХУП век нито един не е бил турчин. Те са българи, гърци, сърби, албанци, италианци, унгарци, немци и т.н. Куриозното е, че според донесенията на венецианските разузнавачи в Истанбул през ХУ-ХУП век, и те, еничарите знаят своята народност и своя език. Дори един от разузнавачите моли да му се изпрати човек, знаещ славянски език, тъй като езикът, който се говори в Двора на султана, е славянски. Действително в този период всичките 11 везири са славяни - сърби, хървати и един българин, Мехмед от София. Нормално е да си знаят езика и народността, че дори и род-нините си, останали християни, тъй като кръвният данък се плаща не с бебета, а с 14-16-годишни юноши. Империята не иска от тях да бъдат турци, а мюсюлмани. Но тъй като острието на ислямската държава на Балканите, и съответно колонистите в завладените територии, са турци, попаднали веднъж в турска среда, ако не самите ренегати, то потомството им се турцизира в рамките на 2-3 поколения. Там обаче, където ислямът е наложен със сила (или приет доброволно), на цели региони, българите оцеляват като езикова и етническа категория. Това са българомохамеданите.
Грешка е и да се поставя под един знаменател статутът на тази част на българския народ, която запазва християнската си вяра и която е над 90% от българската етническа общност. Като немюсюлмани, българите са подложени преди всичко на верска, а оттам и на народностна дискриминация, тъй като българите-християни отъждествяват в тази епоха вярата с народността. Християнството става „българска вяра", а мюсюлманството -„турска вяра". Спомнете си „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра". Не сме единствени, така е и при останалите балкански народи, а и в Централна и Западна Европа. Италианските разузнавачи пишат: „Като заловят някой наш кораб, те обрязват младите моряци и така ги правят турци." Забележете, „турци", а не „мюсюлмани". Тези „турци" живеят в отделен квартал в Истанбул, наречен „Нова Калабрия", говорят си на италиански, работят като моряци в Османския боен флот срещу 3 аспри дневно и често в сражение с флота на Венеция минават на страната на островната република заедно с други моряци „турци" - гърци и българи.
Но да се върнем на българите. Те са разделени след 1396 г. на три групи в приблизително равно съотношение. Те наистина нямат земя, освен т. нар. бащиния (градините в двора или къщите), но могат да обработват колкото земя си поискат (или имат възможност). Най-тежко е положението на селяните, чиито данъци султанът е преотстъпил да ползват т.нар. спахии (конната войска на султана). Теоретично данъкът е само около 10% от дохода, но чрез произвол спахиите отнемат до 50% от дохода. И тъй като става дума за полски села, където човек няма къде да се скрие, произволът често засяга и честта на българските християнски семейства.   
Съвършено друг е статутът на българското население в личните владения на султана и членове на султанското семейство, т.нар. хасове. От тях султанът набира личните си доходи. Той, естествено, е заинтересуван населението да живее добре, за да печели добре и да плаща добре. Освен това, знаейки, че от своите мюсюлмани султанът не може да взема данъци, обикновено нарежда на управителите да не допускат заселване на мюсюлмани в хасовете. Затова в цяла Странджа (разделена на три хаса с центрове Созопол, Китен и Ахтопол) не живеят мюсюлмани чак до 1856 г., когато тук-там заселват черкези и татари. Затова в Чипровци (цветето на България) всичките 600 семейства са християнски. Затова в Софийското поле турци има само в София (гарнизонът и администрацията), а националният спорт на шопите според Иречек през тези 500 години е бил да трепят със сопи с набити в тях пирони турски пътници, тръгнали по международния път. И като хванат някого и го съдят в София (на български език, който кадиите са принудени да научат), на въпроса: „Ти защо уби човека, бе?", отговарят: „Не беше човек, господин съдия, турчин беше."
Още по-леко е положението на третата група от българското население. Това са селищата, в които населението е военнозадължено. На първо място, това са християните-спахии. В XV век те са около 25% от всички спахии по изчисленията на проф. Бистра Цветкова и макар че броят им намалява, има ги дори в XVII век. Болярите, които възстановяват в края на XV век Кремиковския и Драгалевския манастир, в богатите си одежди като ктитори на фреските хич не приличат на роби. Населението в селищата, които охраняват проходи, важни военни пътища, строят кораби, отглеждат коне, ориз, овце, добиват сол или желязо, олово, мед, е въоръжено до зъби. А в самите селища не живее и кьорав турчин. Териториите, които охраняват, се превръщат в истински свободни зони - като пътя през Странджа, охраняван от родовете Бинбелови, Згуреви и Палжекови от факия. Или от Ветрен до Вакарел. Или от Шипка до Търново. Евлия Челеби се оплаква, че с група турски резервисти пет пъти били бити и ограбвани от габровски дервен-джии българи и като се оплакали в Габрово, турският шеф на града вдигнал безпомощно рамене: „Какво да правя, макар и гяури, те са султански хора."   
Тежко е било положението на градското население. Занимаващо се със занаяти, то е трябвало при война да плаща данък „авариз и дивание", състоящ се в изкупуването на продукцията му за държавни нужди на цени, по-ниски от себестойността на продукта. Затова под натиска на икономическата принуда много българи се помохамеданчват, за да не плащат тези данъци. Към началото на XVII век градовете, които не са султански хасове или са населени с военнозадължено население, са почти изцяло помохамеданчени и ще се побългарят чак в края на XVIII-началото на XIX век.
Но всичко тече, всичко се променя. В1839 г. Османската империя опитва да се европеизира, приемайки закони, които да направят икономиката й пазарна. Изчезват феодалните мюсюлмански слоеве, категориите християнско население. Това е началото на катастрофата на държавата на исляма и раждането на националната турска държава. Но и на националните държави на намиращите се под османска власт християнски народи. Те се оказват в неочаквано добър изходен старт, тъй като мюсюлманите по дотогавашните закони са били само войници. Българите, гърците, сърбите, арменците и дори арабите имат богат стопански опит, тъй като през всичките тези 500 години са произвеждали, търгували, изобретявали технологии и т.н. Затова националните им държави ще се родят по-рано от турската. А за да предадат все пак икономиката й в турски ръце, младотурците в 1913 г. трябва да избият и прогонят българите, в 1915 г. - арменците, а в 1922 г. - гърците. Защото, дори в първите десетилетия на XX век, тези народи държат в ръцете си и селското стопанство, и промишлеността, и корабоплаването, и капитала. Турската национална държава бе зачената в реки от чужда кръв, така както и Османската империя.
Така че спорът „робство" или „владичество" е напълно излишен. И двата термина са валидни - зависи кой ги употребява. Истинската беда на „робството" или „владичеството" не е в това добре или зле е живял българският народ, а как и какви са били възможностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пътя на семейството на европейските народи и европейската цивилизация, към която принадлежи от VII век.
Там е истинската трагедия, а не в споровете коя квалификация е правомерна - „робство" или „владичество". Статутът на българския народ в ислямската империя до началото на XIX век, въпреки че не е робски в юридическия смисъл на понятието, е статут на народ, който е обект, а не субект на управлението на държавата. Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са естествените водачи на всеки народ в тази епоха - аристокрация, буржоазия, висше духовенство. Поради това изоставаме фатално от технологиите, от образованието и културата. В „Етъра" още в XIX век можеха да се водят туристи, за да видят на живо как се е произвеждало в XIV век. Когато други европейски народи, макар под властта на други европейски народи, имаха гимназии и университети, ние имахме само килийни училища. Захари Зограф е голям художник, но макар и живеещ в XIX век, си е един средно-вековен художник. Защото рисуваше икони по каноните на XIII-XIV век. Само дето бяха малко по-шарени и Богородица на неговите икони е пълнокръвна мома, а не анорексичка.
Но най-страшното бе демографската катастрофа. В средата на XIV век българският народ бе между най-големите европейски народи - според изчисленията на проф. Христо Гандев -1,5 млн. души. Толкова бяха и немците, и французите, а англичаните бяха с 400 000 по-малко. Сега тези народи са по 60-80 милиона души без колонистите, изпратени в Америка, Австралия и Африка. Ние пряко сили с  диаспората в близката чужбина сме 10-12 милиона души. 
Лишен от държавните лостове за въздействие върху демографското си състояние, българският народ загуби десетки милиони души. И частта на потурчените е може би най-малка. Демографските загуби са много по-големи в резултат на порумънчване, посърбяване, гърцизиране, русификация и украинизация на огромните емигрантски вълни или на дебългаризационни процеси по граничните зони на българската етническа общност с народи, запазили известна автономност или някои свои висши институции - Вселенската гръцка или Сръбската печка патриаршия. При Освобождението в 1878 г. бяхме само два милиона и този факт ни изхвърли като нация и държава от възможността сами да опреде-ляме бъдещето си. Тъжно е, но жестоката реалност и на съвремието е, че малките нации са обекти, а не субекти на историята.
Каквото и да се каже - „робство" или „владичество", това което беше между 1396 и 1878 г., си има едно точно име - КАТАСТРОФА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА.
/Божидар Димитров/