Остров Мавриций - повече от впечатления! (2)

Като начало престоят ми на остров Мавриций бе достатъчен, за да привнесе океански полъх и екзотично (разбирайте го непознато) обновяване на жадната ми за пътешествия душа.  Самолетът ни кацна точно по разписание в 5.30 ч. Нямах никакви проблеми с получаването на визата (на летището за 14 дни), взимането на багажа и преминаването на служителите от граничен контрол, които се бяха подредили в редица точно преди изхода.  Запътена към изхода и гледайки към тях като последна фаза на конторол се почувствах малко стъписана. Не бях наясно трябва ли да спирам при тях, или не, но така или иначе аз се спрях.  Тук трябва да отбележа, че навсякъде и винаги, ама винаги ме поздравяваха с "Bonjour Madame!", и това (заедно с Merci!), е всичко, което разбирах на френски. По-късно научих още няколко основни изрази, тъй като един от говоримите езици там е френският. Другият е креолски базиран на френския, но официален език на острова е английският.  Факт, който направи престоят ми безпроблемен, тъй като комуникацията между мен (чужденката) и домакините не беше възпрепятствана от езиковата бариера.

Когато излезнах от летището първото нещо, което забелязах беше палмите и тълпата от посрещачи между които трябваше да разпозная и моите домакини. Веднага получих оферта за такси от няколкото таксиметрови шофьори покрай които минах, и в този момент забелязах моят домакин и неговият шофьор.  Успокоих се и се усмихнах на високият млад мъж и неговият шофьор. Поздравиха ме (и двамата) с целувка по двете бузи, което не очаквах. В колата ми разясниха, че това е обичайния местен поздрав, без значение дали е между близки, далечни, познати или непознати. Посъветваха ме да забравя за момент ръкостискането и да се опитам да се настроя за много целувки по бузата от непознати, както от жени, така и от мъже. :-)  Речено, сторено. Така и направих.  След третият-четвърият поздрав и човек свиква. Отпуска се и го приема за нещо нормално. Но, само там в контекста на местната култура. 

От летището до вилата в Flic en Flac, в която трябваше да се настаним пропътувахме около 60 км.

Наблюдавах с интерес природата - планини, зеленина, палми, тръстикови полета, и вливане от град в град. Там няма големи градове, или поне големи според нашите представи.

Цялото население наброява около 1 200 000 жители.  Градовете им са малки и на малко разстояние един от друг. Освен столицата Port Louis

(за която ще пиша по-късно), други по-големи  градове са :  Grand Bay, Belle Mare, Rose Hill, Tamarin, Flic en Flac.

Забравих да спомена, че движението е по английския модел, тоест, автомобилите са с десен волан и движението е организирано отляво, така както е в Англия например.  Там карат предимно азиатски марки автомобили (Хонда, Хюндай, Сузуки, Нисан, тук -там мернах и Пежо) и то нови, или закупени с малък дефект на по-ниска цена. 

Наред с автомобилите се движат много мотоциклети, като цяло трафика е натоварен. Публичният транспорт е само от автобуси.

В по-атрактивните им места има мини-бусчета, които предлагат на туристите да ги превозят до някой от курортите им срещу договорена цена. Обикновено не излиза по-скъпо, отколкото е билета с междуградския транспорт.  Направи ми впечатление, че пътниците в автобуса стават и се приготват да слизат едва след като е спрял. Във всеки автобус има контрольор, който задържа качващите се и дава предимство на слизащите. Едва след като и последният е слезнал, контрольорът дава знак на качващият се пътник да влезе в автобуса. Няма припряност, нито подвикване: "Хайде по-бързо, какво се моткаш!" :-)  Колкото и да се бави слизащият, качващият се едва ли не е длъжен да го изчака търпеливо по някакъв си техен неписан закон.  Предимно пътуват работещи, жени и ученици (за тях е безплатно). По-заможните си имат коли.

След необичайният поздрав с целувката, второто нещо, което ме изненада беше продавачите им в аптеките. Първо да поясня, че аптеките им не изглеждат никак добре, и са далеч под класата на аптеките в България.  Изненада ме, че продават само мъже.  Ако има жена, то тя ще е поставена на касата (в някои аптеки има отделно продавач, отделно касиер).  При пристигането ми се наложи да потърся медикаменти, защото без причина прегракнах и имах силни болки в гърлото.  Отделно ми трябваше Vit C в ампули, но дори и не бяха чували за такова нещо. :-) Моят домакин ми съдейства в избора на лекарство за гърлото, след като отидохме до аптеката, където неговата сестра работеше като касиерка. Купи ми нещо по нейна препоръка, дори и не запомних името, но им се доверих. Сигурно съм изглеждала ужасно зле, тъй като я изчакахме около 30 мин. да й свърши смяната, и по нейно настояване ме заведе у дома им, за да поспя няколко часа.  Сънят не беше достатъчен, но толкова. Вечерта повече. Трябваше да отидем на двудневното мероприятие (конференция) - един от поводите ми да получа поканата да пътувам дотам.  Ободрих се с една доза кафе, не по мой вкус. Там не пият кафе. Домакините не правят кафе, не знаят как да го сервират. Пият чай. Ако случайно имат кафе, то е разтворимо. Първото нещо, което предлагат е чай. Предполагам, че този културен елемент е останал от годините на английското колониално владение над острова. Едва през 1968 г. островът става независима република, но стилът и отпечатакът на английската култура са се запазили в голяма част от устройството на страната.  Другото силно влияние върху културата е от индуистите, които са около половината от населението на острова. Голяма част от държавните постове, службите и управлението на страта се извършва от индийци. Голяма част от културата е смесица от индуиски вярвания и традиции, креолският бит и култура, азиатско нашествие (предимно китайци) и афро-темперамент на тъмнокожото население (особено в музиката).  Тази микстура от етноси, религиозни вярвания, бит и култура, е направило хората там толерантни към различните. Чужденците са добре посрещнати и приети там.  Най-много туристи от европейските страни са францизите, следвани от англичаните.

Споменаха ми, че напоследък и руснаците посещават острова. За българи не бяха чували. Аз бях единствената българка, която някога бяха виждали на живо. Все пак бяха чували за Бербатов и за Стоичков. :-)

Едно изключително приятно събитие (8 юли) за мен, беше празнуването на рождения ми ден. Още сутринта ми подариха разходка по брега на океана, лежерен ден, трогателен залез и романтична вечеря.

Какво повече можех да искам?  Може би само децата ми липсваха в този красив и щастлив за мене ден.  Мисълта, че са оставени в сигурни ръце и ежедневната размяна на sms's ме успокояваха. Имаше сила, която сякаш помагаше в това смело начинание. Безспорно е било така!

Тук спирам, с обещанието да продължа.