В памет на Весела

Това е тъжен пост! И, който не иска да се натъжава, по-добре да не продължава...

Но, аз ще пиша за нея, Весела!
Няма нищо случайно. Има дни, по-скоро един ден в седмицата, в който мъжът ми взима детето от детската градина, а аз съм свободна да ходя, където искам след работа - за разпускане, за разнообразие, въобще за моя полза. И вчера ходих тук-там, накрая реших да се отбия до едно място, където знаех, че се събират мои познати. Стигам аз до мястото и точно преди да влезна във входа на сградата виждам възпоменание за Весела. Не можех да повярвам - стоя и чета и усещах тъгата, съжалението, въпросът "ЗАЩО?" да се надигат у мен. Защо точно, Весела?  Познавах я не толкова добре, но достатъчно, за да ме потресе факта, че тя си е отишла преди една година. Тя бе приятелка на моя приятелка, много лъчезарна, лицеприятна, мила, способна журналистка. Имала съм няколко срещи с нея и винаги ми е било приятно в нейното присъствие. Бе си отишла толкова млада от живота, дори не бе успяла да се порадва на детенце... И пак се питам, "Защо тя, Господи?".

Аз съм задавала този въпрос, точно на тази дата, по друг повод и нямам още отговор. Преди години много силно ме бе впечатлил един филм - Да умреш млад с Джулия Робъртс. И това е колелото на живота, и колкото по-рано се подготвиш да приемеш тази реалност, толкова по-бързо излизаш от депресията. Но, не затова (за смъртта) исках да пиша.

А, по-скоро за това, дали си даваме сметка, че уважението, любовта, добрите думи е добре да ги даваме на близките ни хора приживе - тук и сега? Дали разбираме, че днес е благоприятното време, че утре не съществува, че отложеното утре е забравено днес, че хората се нуждаят от нас днес, утре може да е късно.... ?
Нека слънцето да не залязва в разгневяването ни,
нека нашето "обичам те" не умира със залеза на слънцето,
нека благата ни дума да не бъде спестена,
нека бъдем просто добри - тук и сега!
Утре вече може да е късно!