Командировка в Холандия

Не обичам служебните пътувания. Даже никак, но се налагат. Та, ходих аз в Холандия, командирована по съвместен проект между нашата и тамошната Агенция, но това в случая не е важно. Важното е, че я видях Холандията и прословутия Амстердам. За да не ви повреждам скрола, вмъквайки снимки в и без това дългото ми словоизлияние, въпросните се намират тук: http://new.photos.yahoo.com/sem.kulevski/album/576460762394183537

Пътувахме със самолет. В понеделник рано сутринта яхнахме самолетчето за летище „Шипхол” – Амстердам. За пръв път летях със самолет. След като превъзмогнах съвсем нормалния човешки страх от неизвестното и, опитвайки се да не си мисля за големия брой хамерикански филми за падащи самолети и мъчително умиращи пасажери, можах да се концентрирам върху крайно неприятното физическо чувство при излитането. След като преминах това изпитание хапнах сандвич (студен) и пих кафе (топло). Представете си дори посетих тоалетната в самолета (няколко пъти). Общото впечатление от самолета и неговата тоалетна е теснота. Въз-тесничко беше. Хубавото е, че полета трае само 2 часа и половина и слушането на МР3 плейър ги прави по-бързо минаващи.

Към 9 часа пристигнахме в Амстердам. Забравих да спомена, че групата ни се състои от 11 човека, придружени от 11 куфара и горе-долу същия брой чанти ръчен багаж (на прибиране бройката на чантите нарасна). Та, тази група се юрна в „строен” ред да напира към гарата, намираща се на летището, тъй като крайната ни дестинация беше град Утрехт, намиращ се на около 30 км. от столицата. Тичат 11 човека, влачейки 11 куфара и почти същия брой по-малки чантета, устремени към гишетата за продажба на билети за влакчето. Летище „Шипхол”, за разлика от самолета, е въз-големичко. Огромни пространства, огромни тълпи, смесици от всякакви раси, огромни разстояния. Успешно закупили билети ние започнахме да разгадаваме системата на съобщителните табла за час и коловоз на желания влак. Трябва да кажа, че това е доста лесно. Направили са хората доста добри ориентири и не е трудно човек да намери каквото го интересува. Европейска работа!

Яхнахме успешно железния кон, който язди доста бързо. Както имах възможността да се уверя през следващите 4 дни, всичко там се движи много бързо. Във влак или в трамвай не е безопасно да се стои прав. Намирам за опасно дори да се седи вътре, но като няма начин... Малко отклонение: на следващият ден един от колегите каза, че гледал по новините за дерайлирал влак Амстердам-Утрехт. Не разбрал за жертви – новините били на Холандски (защо ли?). Както и да е – учудвам се, че оцеляхме. Следващите дни щях да се учудя на този факт още доста пъти.

Утрехт е симпатично градче. Всъщност е 4-тият по големина град в Нидерландия. Има интересна архитектура, но като цяло аз не харесвам този тип. Освен това там се намира най-големия университет в кралството. Явява се един вид студентския им град. Не търсете прилики с нашия. И всичко е мноооого тясно.

След като се повозихме на рейсче за кратко (за мащабите на София) и отново благодарни, че сме живи, стигнахме до хотел „OUWI”. Чете се „Ауи”. Той, за всеобща изненада се оказа...доста тесен. В предверието, без вазелин, не биха могли да се съберат трима души. За куфарите им въобще не може да става и дума. Те (куфарите) стояха навън. Влизахме поединично, за да се регистрираме, да си получим ключето и да започнем трудния път към стаите. Моята, за щастие, беше на втория етаж и се налагаше да катеря само едни стълби (мъчно ми е за колегите на горните етажи). Аз лично оприличавам стълбите, по ширина, стръмнина и удобство на СТЪЛБА, която по нашите земи използваме за плевни, тавански помещения и т.н. Сега си представете как носите голяааам куфар по такава стълба. Аз няма нужда да си представям – аз носих.

Стаята ми беше прилична, разбира се малко тесничка, но като цяло хубава. Имаше телевизорче, на което имах възможността да гледам холандски програми в захлас (добре, че имаше Дикавърита и Анимал Планет), сушоарче, фотьойлче и...май това бяха благините. Когато, обаче видях стаите на някой от колегите се наложи извода, че всъщност моята е широка. Цитирам колежка, горда притежателка на такава стая: ”Не ме притеснява, че е тясна, притеснява ме, че като се къпя ми се мокрят чаршафите”. Това, мисля, дава ясна представа за нещата. Като казахме къпане – банята беше симпатичничка, мъничка и кокетна. Разбира се, когато човек се изкъпе се налага да излезе от нея, за да си наметне хавлийката, тъй като вътре няма достатъчно пространство за това иначе просто действие. Тук е важно да се наблегне и на факта, че съм 45 кг. с напикан памперс и представата как би изглеждал моя благоверен от 110 кг., без памперс,, в същата тази баня, оправя настроението безотказно. В България имаме далеч по-друга представа за такъв тип хотели.

Имахме време да се поуправим малко, изкъпем и преоблечем и слязохме долу, за да се срещнем с нашите домакини, които трябваше да ни отведат до мястото на провеждане на служебните ангажименти. 30 минути пеша. За първи и последен път. Бързи и страшни ли били автобусите? Аз ги обикнах в същия този момент. Всъщност истината е, че автобусите са много удобни и чисти, на спирките има часовник и табло, което ти казва кой номер возило в колко часа ще дойде, билетчето се купува от шофьора и вътре има камери. Номера е да се държиш здраво, ако не успееш да седнеш, което не отменя здравото държане за стабилни предмети, и да се молиш усилено – и воала – стигаш до където искаш.

Следващите няколко часа минаха в презентации, дискусии, презентации, кафета и пак така, без никаква храна за умореното и гладно българско население там. Каква заблудена душа съм била. Аз се надявах да се втурнем през глава към някоя местна кръчма-ресторант и да утолим глада и жаждата за бира. То така и се случи, де, с изключение на частта с утоляването на глада. Важно впечатление от онези земи – храната е ГАДНА. Мъчно ми е за тези хора – те живеят и ще си умрат яли цял живот тези буламачи, които по неизвестна причина наричат храна. Мили холандци, това не е храна – това е помия! Всичко, разбирайте всичко, дори неподозирани от българина неща, е сладко. С такава надежда се опитвах да хапна гирос с лют сос или кисела краставичка (да, кисела краставичка), които да не са сладки. Уви – такова животно там няма! Ако нещо, по някаква върховна случайност, не е сладко, то просто е безвкусно. Мъка, нечеловеческа! Аз му казах на един от любезните домакини, това мое впечатление. Възпитан човек съм по принцип, но това си е голата истина.

Виж, бирата не е лоша. Амстел и Хайнекен са предпочитаните марки, но аз опитах и някой от неизвестните нам холандски марки. Стават. Леденика ми харесва повече. Биричката струва между 8 и 10 лева. Пирувай, народе! Тук, може би е мястото да се каже, че цените там са много далеч от нашия стандарт (от моя със сигурност). Много е скъпо, мили деца. Всичко. Храна, парцали, услуги – несравнимо е. Говоря от българска гледна точка. Не зная какво е тяхното минимално заплащане в страната, но за нас е убийствено.

Друго ярко впечатление – всички говорят английски. Наистина всички. Лелката, която продава домати на пазара, някакъв минувач с много изпаднал вид – всеки веднага превключва на инглизе. Те просто мислят на този език. От тази гледна точка ориентирането е лесно. Питаш – отговарят ти. Който и да е.

През следващият ден разгледахме сградата на Община Утрехт. Подредили са се хората. Красиво, спретнато, мебелирано добре, без излишен лукс или парадиране. Прави доста добро впечатление. Целта на нашето посещение беше далеч по-практична от мебелировката, и трябва да кажа, че са се справили добре. Като цяло целта на посещението ни в тази страна не е тема на пътеписа, но ми се иска да спомена това, че хората мислят различно от нас за природата си, за начина си за живот и имат ясно съзнание какво трябва да се направи, за да се съхрани и улесни живота, без това да е в ущърб на изтерзаната планета. От държавното ниво (можете ли да си го представите изобщо), та до нивото на обикновения жител. Както и да е – това е съвсем друга тема.

Разгледахме и сградата на World Wildlife Fund. Това е организация, която се занимава с опазване на животинските видове. Сградата им е невероятна! Строена е по специален архитектурен проект. Тъй като се намира в парк, по стените й са направени различни по тип ниши, в които живеят прилепи или птички, чието нормално местообитание е въпросният парк. Паркингът за служителите е подземен и при строежа му се оказало, че там има пещера с прилепи. Тя, не само, че е запазена, но хората са се постарали да я “облагородят”, за да е по-добра за живеещите там летящи мишоци.

Ще завърша тази първа част с друго основно впечатление от Холандия и, в частност, от град Утрехт. Установих, че мразя колоездачите. Цялата ни група, поне по веднъж всеки, изпита неистово желание да свали със саблен удар някой от тях от колелото му и да скача върху него до припадък (свой, не негов). Аз гарантирам, че имах това желание около 88 пъти (най-малко). Имах чувството, че цялото холандско население са колоездачите. Подозирам, че не съм далеч от истината. Милиони...като хлебарки....навсякъде.....без никакво съобразяване, че има злощастни пешеходци пред тях. Няма къде да се скриеш. Случваше се да чакаме да пресечем улица повече от 5 минути. Те просто не спират. Само да стъпиш на платното и всяка кола (не, че са много) заковава пред теб, но не и те. Ако не си на колело - ти не си човек. Влачат бебета, торби, дисаги – всичко на колелото. Навсякъде колелета. Хиляди. И тъй като няма начин да си познаеш своето сред този гмеж, те имат по два типа колелета – едно за града (старо и очукано) и едно за свободното им време, което вече е скъпо и модерно. Взимаш, разбираш ли, нечие колело и си тръгваш, пък собственика му ще си намери друго. Важното е да сгазиш няколко невинни души по пътя. Човек една свястна снимка не може да си направи, без да е в присъствието на колело или колоездач.