Една интересна статия за религията и разбирането и

Изпуснато ли е времето?

автор Диана Б. Стоянова 

http://www.bgreporter.com/index.php?n=read&id=12610

   Дъщеря ми тръгна в първи клас в Германия - така се случи.
Всъщност тя започна училище на 15 септември в София, много харесваше учителката си, но тръгнахме за Германия и в последните дни на ноември се озовахме в една студена нощ на летището във Франкфурт.

Не искам да си спомням за всичките ни перипетии! Записахме я в католическо училище до жилището ни. Училището чисто, подредено, с много цветя по прозорците, грижата за които е на децата. Децата до 4-ти клас учат само сутрин. Голямото междучасие – 30 минути, задължително се прекарва на двора, децата ядат сандвичите, които носят от къщи /с черен хляб/ и пият сокчето си. По време на едно междучасие дъщеря ми леко треперела от студ и учителката я попитала – ти взе ли си тази сутрин студен душ?!

Веднага фрау Гутхоф /така се казваше учителката/ - една любезна немкиня пред пенсиониране с перфектен външен вид, ни постави въпроса – тя ще посещава ли предмета "религия". Ние с баща й, отговорихме – не. Дъщеря ни е кръстена в църква, в България, как така ще посещава часовете по католическа религия. Да, ама след първия час, който тя изкара сама в двора на училището, решихме, че е добре отговорът да е "да". И така започна.
Това бяха едни от най-интересните часове за детето ми. Рисуваха в час, водеха ги да слушат меса в католическия храм наблизо, пееха песни. Когато дойде първата Коледа или всъщност преди нея, имаше тържество в училището, на което децата, облечени в техните традиционни тъмносини кадифени рокли с бели якички, пяха католически коледни песни заедно с родителите си и беше една чудесна вечер.

Тогава си помислих – в кое училище в България се събират пред Коледа родители и деца и пеят заедно песни?

На другата година, пак пред Коледа отидохме до един голям хипермаркет, извън града, да напазаруваме. Каква беше изненадата ни, когато на паркинга, отпред пред магазина заварихме много хора със семействата си, с колички – приготвили се да влязат в хипермаркета, но спрели и под звуците на нает от магазина оркестър пееха коледни песни. Беше сумрачно, те стояха на студа и пееха – всички заедно. Нещо ме сграбчи за гърлото. Какво би ни обединило нас, българите, като народ, ако не вярата в нещо? Така, както е обединила тези германци.

Дъщеря ми вече порастна.

Всъщност какво научи тя от часовете по религия – формира си правилна представа за християнството, разбра, че има и други религии /ислям, юдаизъм, будизъм/ и всеки е свободен да изповядва една или друга религия според вътрешното си чувство, възпитание, традиции, народност, т.е. научи се на толерантност към вярата на различните хора, наясно е с поведението си, когато присъства на църковна служба и най-вече запази чудесни и мили спомени от часовете по религия.

У нас се получава нещо странно. Нашият съгражданин в църква скучае. Не му е ясно какво вършат там, за какво говорят, какво пеят, кога трябва да се прекръсти и целият смисъл на присъствието му там му се губи.

Някакви "попщини", вика си, ама нали е модерно да се венчаваме, кръщаваме и опяваме покойниците си в църва – няма как.

Това двойствено поведение на дълбоко неразбиране на църковните ритуали и все пак, присъствието им в живота на съвременния българин е тъжен факт. Дължи се на пропуските в образованието на децата от най-ранна възраст по въпросите на вярата.

Отнякъде трябва да се започне у нас и защо това да не е едно културно отношение към религията и вярата на хората, едно формиране у децата на важни понятия като добро и зло, грях, милосърдие, любов към света. Нещо дребно и необходимо.