До плажа и назад :) или една мъъъничка история отпреди месец и половина.

23 септември 2007, 23:59 Публикувано в Туризъм | 10 коментара , 917 прочита
Поредната разходка на HNF, този път в компактен състав - аз и оранжевото ми момиче. (което към днешна дата вече е чернокосо :))
Чудя се с кое да започна - с доброто или с лошото. Имаше и от двете по много... хайде подред.

Събота, 7:10 сутринта. Напускаме Стара Загора с идеята до към единадесет да сме във Варна, където вече ни чакат на някакъв плаж. Заредени сме с всичко необходимо и почти не сме удушени от огромния димен облак от бушуващите наблизо горски пожари. По пътя се мяркат специални машини на жандармерията и пожарната, но като цяло е спокойно. Засега...

7:20. Дискотеката започва. В смисъл – аварийни мигачи и сини лампи. Верижна катастрофа, не съм сигурен пет или шест коли. Изпреварването в този участък е много, ама много забранено, само дето някой се е мислил за господ.... май няма сериозно пострадали , само огънати ламарини и някой и друг потрошен фар. Измъкваме се за по-малко от двадесет минути, обаче колоната пак спира. Втора катастрофа, същото положение, същите причини.

9:20. За последните два часа сме напреднали с 14 (четиринадесет) километра. Не, пътя е в перфектно състояние. Обаче кретените са в излишък. Още две катастрофи, същото положение, същите причини. Най-интересното е, че дори и в такава ситуация и въпреки километричната опашка, пак се намират идиоти, опитващи се да минат по-напред. Защо бе хора си мислите, че всички други са тъпи, а само вие сте такива умнички? Хем ми става смешно, когато виждам как един от „бързащите“ рязко спира и дава заден ход, едва успявайки да избегне идващия насреща камион, хем за момент изтръпвам, че съвсем ще затворят пътя...

9:40. Най-после! Нова Загора (която всъщност е на тридесет километра). Десен мигач и от първия възможен разклон се измъкваме по страничните пътища. Леле... благодат! Пътя е в сравнително добро състояние, няма движение, няма катастрофи и се размекваме достатъчно, за да спрем във Веселиново (Ямболско, щото има и друго) на по кафе и няколко сандвича.

Кафето е добро, сандвичите – вкусни и огромни, а в сравнение с барманката, половината холивудски хубавици пасти да ядат. Абе благодат, нали ви казах :)

На Петолъчката, където пресичаме главния път София-Бургас разбирам, че обиколката през селата си е струвала от всякъде – заобиколили сме поне още две катастрофи. Още един пожар край Прилеп, този път пожарникарите явно са действали светкавично и няма големи поражения.

14:10. Алелуя, най-после във Варна, на плажа при нашите си хора. Доста след разписанието, но какво пък, морето си е все тук. Всъщност ни забиват на прословутото Аспарухово, за което досега само бях чувал и, честно казано, повече няма и да ида. Плажа е мизерен до безобразие, духа кофти вятър и водата е доста по-шарена от нормалното заради тънкия петролен (предполагам, може и друга гадост да е) слой върху нея.



Неделя, 7:10 сутринта. Будят ме. Да тръгваме за плажа.... моля?? Абе хора, вие... аааа.... все тая!
Надигам се някак и след конска доза кафе съм почти буден. Малко плаж, малко моткане и къмто по някое време се чуваме с Ванката Joneff, който изненадващо се оказва във Варна. Да бе, знам, че си е от там, ама опитайте се да го намерите ;)

Докато го чакаме, се забавляваме да се правим на туристи около катедралата. Дали заради жълто-оранжевата коса на Вили или заради отнесените ни усмивки, врненци ни се вързват. Хубавото е, че не се сърдят, като усещат, че сме си българчета, а го приемат с усмивка.

Joneff... е, който го познава знае, че не ни е било скучно, който не – и да разкажа, няма да да добие пълна представа. Запознаваме се с една изключително чаровна дама, нищим това и онова и когато жегата стига границата „непоносимо“ напускаме Варна. С идеята да стигнем до Бургас например.
Има само две катастрофи, обаче и двете тежки. Много тежки. Причините? Все същите. Неизчерпаемата човешка глупост. Абе верно, дали пък нямаме наистина заложена генетично склонност към самоубийство? Ужас и кървища...

Спираме закратко в Бяла за да видим прословутото „наклонено“ море. Вероятно заради стръмното спускане към плажа или пък заради нещо друго, но гледката е наистина малко стрсираща. Все едно морето всеки момент ще ти се захлупи на главата. Иначе плажа е перфектен, водата също и май това местенце печели по точки от всички останали на които бяхме. Цените също са съвсем човешки, та ако не търсете безумните купчини бетон, мястото никак не е за пренебрегване.

Никакве шансове да се доближим до стария град в Несебър с колата, а твърде много ме е напекло за да ходя пеш. Подминаваме и Бургас, най-вече заради гадната химическа миризма, едва не изпадам от колата когато виждам в какво се е превърнал Созопол и с все по-мрачни физиономии продължаваме надолу.


Дори не се опитваме да влязем в Приморско. Китен също е претъпкан до пръсване, но се отбиваме за един бърз плаж. Не е лошо.

Докато се моткаме по този и онзи плаж не пропускам да огледам и девойките наоколо. Така де, да видиш красива жена и да не оцениш красотата и, си е престъпление. Още по-весело е, когато със сигурност знаеш, че най-красивата жена наоколо е с теб... ;)

Чисто от заплес пропускам Царево (което не е лесно, но пък аз съм талант в тази област). Пътя започва да става все по-калпав, а малко след Ахтопол остава една крива велосиподна алея по която, за да се разминат две коли, поне едната трябва да нагази банкета. Интересно, но няма никой размазан по дърветата – дали защото и без това си е достатъчно стресиращо или просто кретените са останали в по-големите курорти, не е ясно.

В Синеморец ни писва , а и става късно и решаваме да си направим по едно последно къпане по залез и да изчезваме. Резово ще остане за някой друг път. Плажа... хм, точно този плаж винаги си е бил само за ценители. Много красиво място, наистина, и въпреки всичките му неудобства, винаги ще си има посетители, така мисля. Тъпото е, че минута след като сме излезли от водата ни нападат бълхи. Не искам да плаша никого, може и да е било случайност, надявам се да е било случайност, и ако такива полудиви (образно казано) местенца ви допадат, не се отказвайте.

Връщаме се през Странджа. Пътищата са повече от ужасни, но ... да кажем, че единственото за което съжалявам, е че следващата сутрин съм на работа и не може да останем. Само като си помисля, че вампирската банда, от години опитваща се да изсмуче и последното късче природа от България, почти беше успяла да отмени статута на природен парк на това чудно място... Ей, хора, събудете се бе! Не ви ли писна от безкрайни бетони и оголени скали? Имате ли идея колко малко гора е останала? Не, съвсем сериозно, докато пътувате, огледайте се. Какво виждате? Голи баири! Това е. На мен не ми харесва. А на вас?

Нататък следва обичайното за HNF – мъъъничка грешка в ориентацията, която ни отбива петдесетина километра встрани от предвидения маршрут, малка среднощна гонка със зайци и лисици (честно, не знам къде точно), една забавна среща с таралеж със заложби на фотомодел и доста друсане. Съжалявам, че нощнисте снимки станаха калпави, иначе има какво да се види.

За пореден път огромни благодарности на Honda Motors, задето са сътворили нещо толкова издържливо и за разкошното 4WD.

Никакви, ама никакви благодарности на който и да се занимава с разпределението на бюджета за поддържане на пътната мрежа в страната ни. Ако го познавате, предайте му от мен да си завре всичките винетки и акцизи от горивата в гъ...рлото, дано се насити. Или да се гътне, ще си отворя бира...


П.П. нещо не мога да кача снимките обаче.