Легенда, мит и език. Вяра, митология и християнство на траките

Наскоро попаднах на едно стойностно начинание – ръкопис на богат и интересен превод от оригиналния език на „Дао Дъ Дзин“, считан за най-древен и автентичен текст на китайската философия на Даоизма. В ерудирания и много елегантен авторски предговор на
българския преводач се казва:
„Китайският философ Лао Дзъ (VI в. пр. Хр. – б.а.) е смятал, че Дао (Съкровеното знание) не е можело да се изучава и предава с думи, тъй като те извращавали истинския смисъл. Учението трябвало да е свободно от диктата на писмените знаци, защото те водели до неверни и едностранчиви представи, които не били в състояние да отразяват динамиката на света. Казаното или написаното в момента, не оставало същото след неговото изричане. Така древните мъдреци са криели знанието си от хората, за да не се наруши естествената връзка в природата. Просветеният ползвал идеите, натрупани от поколенията преди него – архетипни образи и представи, на които естествените преносители са били митовете и легендите.“ (В. Добрев към „Дао Дъ Дзин“)

Основателят на аналитичната психология Карл Юнг преоткрил едно използвано от неоплатониците понятие – „архетип“ (гр. „праобраз“). Той го е характеризирал така: „нещо ясно изразено, точно определен порядък с архаичен характер, както по форма, така и по смисъл. Архетипът съдържа митологични мотиви.“ Ще добавя, че архетипът може да представлява модел на личност, представа, начин на поведение, образ, символ, сюжет и пр.
Архетиповете съществуват във фолклора, обичаите и литературата в продължение на хилядолетия. Това са прасимволи, които се проявяват в символиката на религиите, митологиите, приказките, сказанията. Те съдържат колективния опит на народите, който живее в техните митове и легенди.

Легендата е епически вид. Тя е предание, сказание за минали събития, в които се съчетават реалното и фантастичното. Легендата е изначална и също толкова важна форма за историческото познание, колкото мита.

Митът е вид „свещен разказ“. Той е народно предание, легенда или разказ за
свръхестествени същества и действия, в които са отразени спомените за преживяни случки и събития от историята на един народ. Митът е пряко свързан с религията и хилядолетия е представлявал най-убедителна форма за опознаване и обяснение на света. В най-дълбока древност митът (mythos) се е развил в своеобразно синкретично изкуство. Така с изкусното „разказване“ на митовете, предаването на свещените знания е ставало само на просветени мъже, навършили определената възраст. Тайнството се е извършвало чрез съвкупност от изкусни действия – пеене, танци, рисуване, устно слово. С помощта на това изкуство се е препредавало свещеното знание от поколение на поколение. Но най-древният, непрекъснато използван и досега, е бил и най-строго спазваният начин за предаване на т.нар. „мълчаливо знание“ – от уста на уста. За едно такова най-образно доказателство научих отново от коментарите на В. Добрев към „Дао Дъ Дзин“. Там се говори за един ключов китайски йероглиф „Гу“, който се превежда като „казано в древността“ или като „уста“, а към него често се прибавя някаква цифра, например „+10“. Така „Уста+10“ означава „предавано от уста на уста – 10 поколения“...
„Мит означава „достоверен разказ“ и дори разказ, който е най-скъпоценно притежание поради това, че е свещен, образцов, значим... свещено предание, първично откровение, образцов модел... Всеизвестно е, че след Ксенофан (ок. 565 – 470 г. пр. н. е.), който пръв е критикувал и отхвърлил „митологическите“ изрази на божествеността, използвани от Омир и Хезиод, гърците са продължили неотклонно да отстраняват от mythos всяка ценност от религиозно метафизическо естество. Противопоставеният на logos, а след
това и на historia, mythos, е започнал да означава накрая „това, което не може да съществува в действителност“. Юдео-християнството пък, от своя страна, е обявило за „лъжа“ и „измама“ всичко, което не е намирало оправдание или не е било узаконено от двата Завета“. (Мирча Елиаде, „Мит и Реалност“)
Проф. Атанас Стаматов в своята статия „Библейски народ ли са българите“ пише: „Бяхме забравили предупреждението на големия културолог К. Мориц, че тълкуването на мита като чиста алегория е неоснователно, защото ако и в него да няма „истинна история“, то има и трябва да търсим „историческа истина“. (Проф. Ат. Стаматов, „Tempora incognrta на ранната българска история“, изд. МГУ „Св. Ив. Рилски“) Не бива да забравяме, че най-вече от митовете и от легендите са черпели своите истории, данни и научни факти първите историци в древността. Такива като Херодот (V в. пр. Хр.),
Тукидит (V в. пр. Хр.), египетския историк Манетон (III в. пр. Хр.), С`ма Циен (II в.пр.Хр.), считан за „баща на китайската историография“, и др.
Езикът е единен жив организъм и естествена среда на българската духовност и памет във времената. Произходът и развитието на неговия инструментариум през вековете, писмеността и азбуката, са недостатъчно изследвани и осветлявани от затлачената в клишета, заблуди и палеолингвистика е голям длъжник на съвременния българин, също като официалната историография.

„Нестинарството се е съхранило през вековете, заради самоорганизацията на вярващите. За това своеобразно общество говори системата от свещени места (манастирчета, аязми и конаци), които те поддържат, изборът на главна нестинарка/ нестинар и ритуалните посещения при нея/него, общия „панагир“ на няколко нестинарски села на Голямата аязма, срещите и гостуванията на нестинари с цел правилно да се изпълни
обредът. Поради тази причина те наричат вярата си „закон“. Според разкази, които са потвърдени във всички анкети – от първите до последните, спазването му е традиционно задължение на определени родове. Нестинарската обредност, извършвана по традиционния
за общността обреден календар, е с космически характер – правилното ѝ изпълнение е начин да се подпомогнат космическите сили, олицетворени от Великата богиня-майка, равнозначна на Земята и нейния Син-Слънце/огън, в осъществяването на дневния и на годишния природен цикъл. Древната представа, че светът е създаден от четири стихии –
Въздух, Земя, Огън и Вода – е кодирана в обредността на открито, шествията със свещените предмети, почитта към свещените извори, даващи здраве и живот, нестинарския жив огън и земята, която попива кръвта на бика, за да бъде оплодена. По този начин нестинарската общност е осигурявала съпричастността на хората към
природния ритъм, а това им е гарантирало плодородие, здраве и мир. Човекът и природата са били едно цяло. Знанието за сътворението на Космоса и за неговия ритъм е имало магическа сила, която е пазена в мълчание и чрез обреди. Силата на тази вяра се вижда дори от факта, че въпреки половин вековното невлизане в огъня на родовита нестинарка
или нестинар в селата в Странджа, обредът е жив, защото за културната памет е ясно, че играта в жаравата е важен, но не най-съществен елемент на нестинарството. Явно Светокът, както наричат Св. Константин, „не отваря пътя“ никому. Днес в огнения кръг се играе в деня на Светите равноапостоли Константин и Елена, а в миналото по своеобразен нестинарски календар – в дните на светци, които са наследили тракийски
божества и обредност, свързани със слънчевия календар – зимния Св. Атанас, Св. Св. Константин и Елена, Еньовден, Св. Марина, Св. Илия. Пламтящите въглени, в които танцуват нестинарите, са земната проекция на бога Слънце.“ (проф. В. Фол)
По земите ни са запазени и т.нар. „кукерски“ обичаи. Те представляват ярки и особено екзотични реликти на тракийската култура, стигнали до наши дни. Особено в някои области на Западна България – Пернишко, Брезник и пр., се провеждат ежегодни и многолюдни
кукерски карнавали. „Маскарадната обредност е присъща на много народи и обикновено е свързана със слънчевия календар, бележи края на старата и началото на новата година. По българските земи, особено в Странджа, е запазен най-архаичният вариант на обредно представление с
космогоничен характер, в който социумът мимически разиграва смъртта и новото раждане на бога Дионис-Загрей. Затова и в този вариант кукерът е един. Той не носи маска, лицето му е намазано с пепел от слама, примесена с олио. Облечен е със седем кожи, които след обреда се разхвърлят из цялото землище, „за да има плодородие“. В Странджа планина кукерският обред е част от нестинарския обреден календар. В Югозападна България се срещат маски с птици, особено в Брезнишко. Но тези маскирани не разиграват
мита, за който говоря. Те играят най-често на Васильовден (1 януари), докато обредното представление на монокукера и свитата му в Странджа са на Сирни Заговезни – седем седмици преди Великден.“ (проф. В. Фол)
Не бива да пропускаме и традионния български празник „Трифон Зарезан“ или „Деня на лозаря“. Той се чества всяка година на 1 февруари по нов или на 14 февруари по стар стил. Тогава Българската православна църква официално отбелязва празника на християнския светец Св. Трифон.
Празникът е отражение на много древна тракийска традиция. Ехо от култура, надживяла вековете и завещана ни от най-старите жители по нашите земи. Обрядност и символика, които пряко водят към самата същност на Дионисиевите мистерии, в които главни помощници на обожествения патрон, тракийския Цар-Жрец-Пастир Дионис, са били неизменните негови спътници – виното, сатирите и жените-вакханки.
Четох някъде, че тъй като „виното притежава свойството да променя състоянието на човешката душа“, това в древността се е смятало за божествена намеса. Самият Бог заемал мястото на „прогонената“ с помощта на виното човешка душа. Веднага след това Дионис задействал инструментариума (можем да се досетим какъв е бил той) на жените-вакханки. С въздействието на виното, което неминуемо водело до екстаз, той безпрекословно е привличал на своя страна жените. Не е търпял възражения и наказвал всеки, който му се противопостави. Жените е трябвало да напуснат семейното огнище, мъжете си и да излязат
да честват появата на Бога на промяната – Новия Бог – Бога на плодородието, на открито сред природата. Така те се превръщали във „вакханки“ и неизменни Дионисиеви спътнички. Затова Дионис е бил и Бог на разрушението. Не е можело да се роди новото, ако първо не се
разруши старият ред. Така древният б/ф/ригийски цар Дионис превземал нови царства (Индия, Египет, Иберия) и се възцарявал над света. И станал Бог.
Омир разказва легендата за царя на едно от тракийските племена. Той се казвал Ликург и се бил обявил против новия Цар на Боговете. Дионис първо се уплашил от неговия вик и се скрил. После се съвзел и му вдъхнал лудост (вероятно с помощта на виното). Не на себе си, Ликург убил сина си с брадва, мислейки, че подрязва лоза, но после бил разкъсан от буйните
си коне навръх планината. На царското място Дионис поставил Харопс, който му бил издал тайните на Ликург. После, разказва още Омир, както винаги следван от спътнички жени,
Дионис отишъл в Тива, където също сменил старата династия. Така с помощта на виното и на своите неизменни спътнички, Дионис завладявал все нови и нови страни. Жените неизменно преминавали на негова страна, опълчвали се срещу мъжете си и обхванати от вакхическа лудост, напускали семействата си и градовете и бродели из планините.
Има сведения, че майката на Александър Македонски също е участвала активно в Дионисиевите мистерии. А самият Александър се обявил за „Новият Дионис“, след като получил династическите си предсказания и пророчеството, че ще превземе света. Това станало в светилището на Дионис, което се е намирало на „най-високата“ от нашите
планини (вероятно – Рила). Съществува схващане, че от царската династия, чието начало поставил настаненият на трона от Дионис тракийски цар Харопс, поради което тя пряко наследила тайните на
Дионисиевите мистерии, е произлязъл и самият Орфей.
Заслужава внимание още един аспект. Изборът на „сътрапезник“ е заемал изключително място, както в древността, така и в наши дни. Неизменно важно е било обстоятелството с „кого“ ще седнеш на една маса, или на „чия“ маса – с „кого“ ще пируваш. Пирували победителите, пирували царете и философите. В известния си сократически диалог „Държавата“, който е основен за съвременната европейска цивилизация, през 380 г. пр. Хр.,
Платон изобразява символичен пир в чест на тракийската Богиня-Майка. Сократ слиза от Атина към Пирея, за да вземе участие в нощния пир-честване. Поучителният разговор между философа и другите участници се провежда по време на този пир в чест на тракийската
богиня. Това е дълбок поклон на Платон към Тракия – един от фундаменталните мислители на Елада и възпитаник на тракийската традиция. Социалното положение на мъжа се измервало и зависело от проявяваната от него храброст и сила по време на война и лов. Но и
от уменията му в интелектуалния спор и беседите, както и от издръжливостта му на пиене по време на пир. От Древна Тракия идва тази традиция, която постепенно превърнала пира във важна институция в целия свят.
Това са основни аспекти в Дионисиевите и Орфеическите мистерии.
По-късно православната църква проявила културна търпимост към тази древна символика и я съчетала в християнския празник – „Св. Трифон“.
„Да даде Св. Трифон,
да даде голям род, берекет,
да напълним корабите с грозде,
да напълним буриите с вино...“ (Бълг нар. песен)
Александър Фол обичал да казва, че „културата на виното е в основата на
средиземноморската цивилизация“.
След тежките и продължителни походи на Помпей (II в.) на изток, римските войници (повечето от тракийски произход) донесли в Европа източноиранския култ към Митра – Бог на Непобедимото Слънце – Sol Invictus, покровител на императорската власт, отъждествяван
с Аполон и Хелиос. Има много данни за това, както и за връзката на Митраизма със зороастризма. Засега няма да се спираме подробно. Само ще подчертаем, че между I и IV в. тази източна религия (Митраизма) започнала да се изповядва масово от Ефрат до Рейн.
Особена сила култът придобил в провинциите Тракия и Илирия, вероятно защото той тук вече е съществувал, макар и под друго име – Орфизъм. За инкарнация на Митра е бил считан Белият кон. А нали тракийският херой е бил Ездачът на бял кон. На Християнството от I до
IV век е предстояла среща с Митраизма. Тази среща е била естествена и ползотворна по нашите земи и в крайна сметка е довела до елегантен и екзотичен синкретизъм. Поне що се отнася до сублимираната от християнството древна символика и обредност. Предпоставките
за това били много, резултатът – многозначителен.
Основен празник за вярващите в мистериите на Митра е бил Денят на Раждащото се Слънце – 24 декември. Най-късият ден в годината започвал да нараства и това символизирало възраждането на природата. Този ден е бил и Денят на голяма Сурва (Сарва).
Тогава са тръгвали сурвакарите с пожелания за здраве и берекет. Денят на Митра (Синът на Бога, наричан Зурван, Сурван, Сатурн и др.) е съвпадал с римските сатурналии и с гръцките кронии. Този ден се е превърнал по-късно в Рождество Христово (Коледа), като и до днес сурвакарите-коледари обикалят къщята на българите с пожелания за плодородие и здраве.
Според орфеическата традиция за траките същият този 24 декември е бил Ден на ДионисЗагрей, който също е символизирал плодородието и обновяващата се природа. Ето защо ап.
Павел и евангелистът ап. Йоан са намерили благоприятна почва за разпространението на новата религия сред траките във Филипи, Никополис ад Нестум, Сирмиум, Сердика и пр.
Името на Бога се сменило, но много от нещата съвпадали. Исус много напомнял на тракийския Орфей.
Напълно естествено е първите християнски мисионери при траките да са използвали приликите между християнството и орфеизма. Дори се били появили икони на Св. Орфей.
Но отците вероятно забелязали, че така Орфей е ставал по-популярен сред местното тракийско население от Исус и иконата на Орфей е била отхвърлена.
„Православното християнство е проявило забележителна толерантност към старите вярвания. Тъй като църквата не е можела да изкорени старите обреди, а и не е искала да пристъпи към гонения, тя е взела по-мъдрото решение – да адаптира свещените места, обредите и вярванията на хората, които са установени от хилядолетия към християнството и да потърси подходящо тълкуване за тях. С кукерската обредност
църквата не се е примирила, с нестинарството – също, но не е предприела преследвания. В българската народна култура са съхранени изключително много тракийски реликтови обреди и вярвания, много от свещените места също продължават да се почитат. Вяра, формирана и следвана хилядолетия наред, органически свързана с природните,
географските и климатичните условия, с произтичащите от тях бит и икономика, не може да изчезне в небитието. Тя е приспособена, адаптирана, като с прозрачен воал покрита от новата религия. Благодарение на тази консервативност в европейската съкровищница са
запазени живи въгленчета от „най-многобройния народ след индийския“, както пише Херодот за траките.“(проф. В. Фол)

При тракийците, за разлика от елините, е нямало нищо по-естествено от стремежа за „вписване“ в природата. Подмогилните храмове и скалните светилища, както ги разкриват съвременните археолози, показват, че те буквално са се сливали с пейзажа.

Иван Момчев

За мен

Общности

Моите RSS

Легенда, мит и език. Вяра, митология и християнство при нашите предци траките

Коментари