Въпреки всичко...

Нощта е студена въпреки че лятото наближава. Стоя на прозореца с поредната цигара в ръка изгубил поглед някъде в мрака, изгубил се някъде в мислите ми... Още помня света от очите на малко дете, но постепенно тези мисли са замъглени от това което зная сега. Градът спи а мен ме мъчат мисли и въпроси. Струва ли си всичко... какъв е смисълът да обичаме. При тези мисли ме сполетява споменът за една отминала любов. Изгубих 2 години от живота си в блянове и напразни надежди, че може и да се получи нещо. Дарих любовта си на човек на които не му пукаше за мен. Ще си кажете че съм поредния човек, които ви занимава с лапешки глупости, но не е така. Две години "живях" заедно със тъгата. През тези години на депресия и отчаяние... тя- тъгата бе моя спътница. Но сега като се замисля не съм изгубил тези две години напразно. Въпреки всичко искам да благодаря на живота, че през тези години страдах. че душевната ми болка бе толкова голяма, че изпитвах физическа болка от нея. Искам да благодаря на живота, защото през тези години научих много от нещастната си любов...  И въпреки всичко което преживях дори за момент не съм спирал да вярвам в любовта. Сляпо вярвах в нея, въпреки че тя не ми даваше покой. Не самата любов ни крепи... нито омразата, нито щастието, нито надеждата, а вярата... ако изгубим вярата си в каквото и да било губим себе си. Въпреки всичко благодаря на живота, че не ме остави да изгубя вярата си.