Ще направя кратко отклонение от сагата за санчовците, като разкажа с няколко думи как мина този така важен за мен ден! :)

Един единствен ден, чакан толкова дълго, а останал за толкова кратко...

22 май 2005г. Часът е 9.30, определено не бих могла да спя повече. Другите са станали отдавна и се приготвят да излетят по разните си там задачи – Кали на шоферски курс (тогава още се бореше с несправедлививите ДАИ-джии, които някак не успяваха да прозрат каква добра шофьорка е тя), а пък Бибчо и Цецо се стягаха за пазар (те сякаш бяха празнуващите – пазаруваха, подреждаха, чистеха къщата, абе, ужасия, какво да ви кажа!).

След половин час търкане на очи и подмотване в леглото къщата остана празна. Аз останах сама с мислите и вълненията си. Станах и си направих кафе (не го помня, но най-вероятно така съм направила, защото го правех всяка сутрин). Седнах пред компютъра за да видя как ми е флотата (през този период бях запалена по една новост за ежедневието ми, наречена Булфлийт, която ми доставяше страхотно удоволствие и ми помогна да преодолея може би най-бруталната депресия в живота си до този момент). С преглеждането на акаунта вървеше и кратка справка във форума, дали някой потребител нямаше някое питане (и ето защо кратката справка си ставаше огромно справчище). Но определено кафето беше най-голямото удовоствие и единствена храна за мен в онзи паметен ден (следващото ми ядене беше в ресторатна около 20.00 часа).

След това започнах да инспектирам къщата. Дали е подредено навсякъде, помня, че даже търках тоалетната чиния, паркета в хола, изцяло пременен за случая. Абе, голям кеф!

И така си мина доста време, стана 11,15 и по графика трябваше да вляза в банята и да извърша обозначените процедури. Отне ми около 30 мин, през това време телефонът се скъса да звъни, ама как сега да изляза за да го вдигам?! Оказа се, че била мама, с която по-късно разговарях, та тя искала да говори с Кали и така...

Последваха процедурите след банята, и най-забавното беше, че чаках Кали да се върне от курс по хавлия и токчета. Така и отворих на Биби и Цецо, които смазани под тежките торбища се спукаха да се хилят. А аз вече нервна – Кали закъснява. И хванах чудото на модерните технологии – GSM-а и почнах да давам зор. А тя на вратата вече!

Облече ми тя горната част на роклята и отгоре една тениска и някакви смъкнати (на мен ми седяха така) дънки и крос към фризьорката.

Там също беше шоу, бъзик як, особено като Димо звъня, пък ние с Ели взехме Кали на подбив и то яко. ;) Помня, че щях да се задуша под оная кошмарна каска, дето ми подсушаваше бъдещите къдрици, та ме спасяваха с един сок, необичаен за мен, дори не помня какъв беше...ААА, сетих се – ананас. Така аз оцелях.

Но се замотахме много та оставих навилата се Кали да си прави кичури, да си ги прави сама. Моята задача беше да се намацотя и да бягам да видя баба.

Така и стана. Баба ми се зарадва много, даже се снимахме. Леля Грета не пропусна да спомене колко егоистично съм избрала да бъдем на Доспат, ама ако беше тя на мое място щеше да направи същото... както и да е!

От момента, в който се върнахме с тати на Доспат, започна моят голям кошмар и най-голяма радост.

В продължение на половин час дойдоха всичките купища гости и аз просто не бях на себе си. То не бяха подаръци, снимки, кОли, ракии в бутилки от водка....... Ужас!

Но най-хубавото предстоеше, или поне така си мислех тогава. И така се и оказа.

След като Петьо ме прибра с колата на бърза ръка (и слава Богу) се запътихме към Жълтите павета.

Там беше истински Red Carpet – яко снимки, усмивки, позиране и възклицания: „Ауууу, колко си хубава!” или „Леле, къв як костюм!”

Искаше ми се по-скоро да бягаме към даскало.

И отидохме и там. Беше си лудница и там, но няма да забравя нито една минутка от времето в двора на прословутата „червена сграда с кулата”, в която бях загубила приблизително 1500 дни. Много снимки, много нещо! И да видиш ти целия си випуск от изроди издокарани като за световна премиера, си беше направо шок.

Фал стана с класната – уж трябваше всички да идем да я вземем, пък отиде само Данката. Ама и тя да беше се заселила направо в даскало!!! На 2 крачки от даскало – ни с кола да идеш, ни пеш (с оглед на факта, че носех за пръв път обувки с токчета, беше немислимо да тръгна натам пеш). Тя, милата, приготвила шампанско, здравец... Уф, като се сетя и ми става гадно!

Голямо приключение беше за мен издирването на Евгениева. Замотах се много, всички бях тръгнали, а аз не мога да я намеря! Е, намерих я, много ясно, ама след сума ти време и звънене по GSM-и (сега ми дойде сметката за телефона и като я погледна свят ми се завива).

И хванахме я с Перо, в колата и към Японския хотел.

Противно на очакванията там нямаше японци, но за сметка на това залата оправда представите ми. Доста покиснахме във фоайето, но си струваше.

Масата ни, точно до дансинга, беше отрупана с разни особени ястия и твърде малко напитки. Сложили бяха балони с хелий, все едно щяха да компенсират липсата на алкохол! Е да, ама не!

И така.... В ресторанта беше най-яко, най-весело, най-свежо и най-сплотено. Беше незабравимо! Неудобните обувки, падналото кръвно от недояждане, неразположението ми - нищо не успя дори отчасти да развали вродената ми веселост. Напротив, забавлявах се като за последно! Танцувахме, пяхме, някои реваха, други се смяха... Ми, абитуриентски бал, какво да ви кажа? Всеки го е изживял или му предстои, така че вие си знаете най-добре!