Прозорецът е невъзможно бял
и натежало слънцето от нега
се взира в коленете ти през него.
Изчезвайки на запад, отмаляло
с последен лъч погали ги без свян...
Изтръпнали настръхнало се свиха
и помежду си залезите скриха
запалени от устните! Пиян
от влагата в извивките попила
на тялото, потърсих ги без срам
и в тях се влях, и ще остана там
като в олтар, молитвено безсилен.

Да те помоля искам, да забравиш.
А честно да ти кажа, не ми пука
дали желаеш и какво ще правиш,
не ме вълнува вече! Само скука
остана в мен, след толкова години,
в които безнадеждно влюбен бях
във теб. И чаках... Ярките картини
в мечтите ми разпаднаха се в прах.