Една приказка...

Насред пустинята вървял незнаен, малко побелял човечец.

Носел в двете си ръце две бисерни от кладенеца стомни. Бродел ден и нощ все по този път, по тези две пътеки и не знаел що е утро, нощ какво е!

В пещера забравена от Бога той раздавал си живота. Нея виждал, зарад нея давал сетните си сили и отново все за нея бродел из пустинята зловеща.

В тунел дълбоко притаена – извирала река с основи вечни. Веднъж реката заплакала сърдечно, клетия човек се поболял от болка и тръгнал да и търси цвете, с което да отмине бързо, създалата се люта болка. Откъснал две красиви рози – едната бяла, другата червена. И за дара обещал той, да носи от реката капки. А как се отразявали в реката? В мед превръщали се сутрин. Вечер в мед и мляко!

А горкия беден и остарял човечец продължавал да се лута в мрака. Носел сутрин капки за отплата, вечер се прибирал при реката.

На един от курсовете трайни, паднал в пясъка жаравен. Понечил да положи сили, останал там, не мръднал без да знае! Изгубил бил капките даровни и сърцето му престанало да бие. Реката почувствала развоя, усетила и тя мъглата!? Разбрала как човек се борел, за да спаси на някой самотата. Клетият човек решил да жертва – себе си да бъде тя щастлива. Не занесъл капките даровни и себе си заставил като жертва. Но реката направила компромис! Върнала едната от розите – червена! Молела се дълго, плакала за него и той се върнал, оживял зарад нея. Години наред живеели, но само с розата бяла, а къде ли не търсели, срещали, питали след това хора, за червена такава. Аз обаче те открих!

/Ангелчето/