В памет на един велик поет

"Кой би желал на сенки да се наслаждава,
с които същността чужд облик получава
и мамят те надеждата с лъжлива власт?
Да гледам истината гола искам аз!
Пък нека с бляна ми да рухнат небесата
и в миг реалността да окове
духа свободен, полетял към върхове
на безграничните възможности в царствата -
да се надвие трябва той самият,
така свещената повеля на дълга
и на неволята мъчителна вика
дваж по-смирен ще го открият.
Щом истината вече те гнети,
как ще търпиш необходимостта?"

Така от пристана на своя опит ти,
приятелю, възкликваш най-сурово
и с укор гледаш на привидните неща.
Уплашени от строгото ти слово,
побягват Ерос и крилатият му сонм,
замлъкват музите, а Хорите игрите
прекъсват, снемат си венците
от хубавите къдри с жален стон.
Строшава златната си лира Аполон,
а Хермес - жезъла вълшебен със змията.
И на живота от посърналия лоб
се свлича розовото було на мечтата -
светът показва се, какъвто си е: гроб!
Синът на Китерея от очите дръпва
превръзката, проглежда любовта,
в божественото си дете в миг зърва
преходна твар, изплашва се и хуква тя.
На красотата младото лице старее,
дори по твойте устни леденее
любовната целувка - в радостна забрава
сърцето ти окаменява.