Миню

08 януари 2006, 02:05 Публикувано в BgLOG | 3 коментара , 305 прочита
Категории: Невчесани мисли

 Миню беше едва 19 годишен, когато реши, че му е омръзнало от „мизерия и селения” и каза на тате, че иска да ходи в чужбина, да се учи и да направи много пари, за да си купи БМВ. Всъщност, той бе дочул от една своя съученичка, че кандидатстването за университетите във Франция не било трудно, не искали изпити, ставало дори и с по-слаба диплома. И все пак, последното не се отнасяше за него, защото той от край време беше отличник. Това, разбира се, бе плод на „вродената му интелигентност” (г-жа Иванова, майка му) и нямаше нищо общо с факта, че класната му ръководителка, учителката по математика, френски и история бяха роднини на семейството. Миню живееше в един неголям български град , близо до границите с Гърция и Македония. Близостта на тези две знакови в световен мащаб държави го караше да се чувства не просто българин, а Гражданин На Света. Колко пъти бяха ходили с татко си да берат портокали в Драма, колко пъти беше взимал с аверите Аскона-та на тате и бяха отпрашвали за битака в Струмица… Но, Франция беше нещо различно. Там, той щеше да бъде студент, да изкарва повече пари, а кой знае – да се ожени и да вземе френски паспорт. Всички тези мечти на младежа се оцветяваха още повече, когато слушаше разказите на чичо Стоян. Стоян Иванов беше 40-годишен, сравнително закръглен, нисък, мустакат, с груби черти мъж, който заминаваше всяко година за по 5-6 месеца в Испания, за да работи в „строителния бизнес”(както обичаше да казва той). Тази година обаче беше по-различна. Чичо Стоян се бе завърнал от Испания, не както правеше простолюдието – с рейса, ами с „чистак нов” мерджан…на 13 години, 100 000 км, но с лети джанти, стерео и тъмни стъкла. Виждайки колата, цялата махала се беше събрала пред къщата на Иванови и цъкаше с език, докато Миню изпробваше стерото с Анелия и натискаше клаксона. Разказите на Стоян, вечер, на масата, бяха още повече захранили съзнанието на младежа. За Миню, той бе един истински космополит. От него бе разбрал колко лесно можеш да излъжеш един испанец, да крадваш бръснарски ножчета и дъвки от магазините, но и да си купуваш последен модел GSM за без пари. Радостта от последното, Миню беше усетил, когато Стоян му беше отстъпил за една вечер телефона си. Младежът беше отишъл в местната дискотека и всеки път, когато изваждаше GSM-a от джоба си невинно проверявайки дали има сигнал (като вдигаше високо ръката си, държейко го), усещаше как погледите на „русокосите” мацки в дъното не се отлепят от него. Разбира се, същата нощ, късметът му се беше осмихнал, въпреки че мацката бързо, бързо се бе зачезнала на сутринта, след като бе осъзнала своята заблуда. И така, Миню продължи да мечтае, сънувайки Франция и своето БМВ 3-ка.
Пролетта мина, той подаде документи и бе приет, макар и на трето(последно) желание. В България не успя да се справи, нито с изпита по история, нито с този по френски(??!?) в университета на неговия град, но на кой му пукаше...Миню беше семейна гордост, студент във Франция. На тръгване, на автогарата се беше събрала цялата фамилия Иванови, изпращайки го. По-възрастните жени плачеха и му заръчаха как да се пази, да внимава с французите. Иначе, майка му се беше погрижала за всичко. От Струмица бяха накупили 100-литрови сакове и ги бяха напълнили до краен предел, така че трябваше поне няколко души да помагат, когато ги товариха в рейса (а, как Миню щеше да ги разтовари, това е друг въпрос). Момчето имаше провизии за месец и половина напред: компоти, пръжки, брашно, захар, пастет, русенско варено, така че да не залинее. Но... Миню не мислеше за това. Сега, той щеше да направи важна стъпка в живота си.
 Тези 2500 километра преминаха като миг за него, въпреки че пътуването продължи 36 часа( рейсът се счупи два пъти, чакаха с часове по границите, поради съмнителността на някои от пътниците; в суматохата, някой беше откраднал пари от съседа си и се стигна до бой... ). Достигнал заветното място, Миню бе очакван от свой брат по съдба и приятел, с който едвам успяха да разтоварят саковете. Голф-а бе така натъпкан, че младежът едвам се събра в багажника. Миню търкаше очи и бършеше изпотеното стъкло на колата. Всичко бе така невероятно.
Минаха месеците, Миню започна да свиква с обстановката. Първоначалните проблеми при сблъсъка с чешмата в МакДоналдс, безплатните найлонови пликчета в магазина и...френският му, бяха разрешени криво-ляво. Въпреки че се записа в университета, той не го посещаваше често, а пък и смяташе, че е загуба на време. Имаше някъв плешив професор, който дрънкаше нещо, което Миню не разбираше, но така или иначе, неговите приятели му бяха казали, че първата година не се минава от веднъж, което още повече го отказваше. Какво пък, щеше да повтаря малко и като научеше френски, щеше да започне да ходи на лекции. През това време, щеше да поработи. Месец по-късно, Миню вече миеше чинии в един „италиански ресторант”. Работа му харесваше въпреки факта, че шефът му плащаше под минимума и правеше по 100 часа на седмица. Но какво пък...Сега той имаше Нокиа 3G, а година по-късно си купи и БМВ. В университета нямаше напредък, но за сметка на това тройката блестеше с джанти за по 1000 евро. Когато се прибираше в България, пичките не слизаха от нея, а на майка му и баща му подаряваше телефоните, които сменяше през няколко месеца. Колкото до французите и останалите африканци и азиатци, които и по принцип не бяха в компанията на неговите авери, Миню ги смяташе за тъпаци и всеки път им се смееше. Не понасяше „маймуните”, които бяха по-долу от него, въпреки че се сприятели с някои от тях покрай ресторанта. Французите (...бели), той смяташе за педали и високомерни, което явно бе подклаждано от факта, че му даваха 4 поредни години студентска виза, без да е студент (реално).
Така де, минаха 4 години, Миню щеше да се върна в България, поради изтичане на престоя му. Това още повече го караше да мрази франсетата, но какво пък... сега щеше да се върне в България за дълго. Не се сещаше от кога не бе ходил на концерт на Анелия...4-5 години ? В България го чакаше неговото семейство, приятелите, пичките, които щеше да вози на тройката... Нямаше търпение. Очакваха го 36 часа път, които щяха да минат като миг.

Бел.ред. : всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. Миню не е събирателен образ на всички българи в чужбина...- Приятно ми е, аз съм Миню :) !