Както вече споделих в един мой постинг, съдбата по странен начин ме избра да стана притежател на немалко книги, написани доста отдавна - преди около век. Сред тях има непознати (поне за мен) имена на автори, които може би са се надявали да бъдат помнени и четени по-дълго време, но уви - по някакви неясни причини са потънали в забрава.

Още нещо ми направи силно впечатление - човекът, който ги е купувал, явно е бил колекционер, но не и читател, защото те си стоят с неразрязаните коли. Може и да ви прозвучи смахнато, но аз си мисля, че сякаш точно заради това тези книги допътуваха до нас във времето. Те са били създадена някога, преди около сто лета, за да бъдат прочетени, но никой никога досега не беше разгръщал страниците им. Тъжно, нали? Тяхната мисия не е била изпълнена и вероятно това ги е запазило, за да доживеят деня, в който някой все пак ще прочете написаното в тях.

Ще започна с представянето на един български поет и преводач, родом от Котел. Името му е Петър В. Генов. Едната неговата стихосбирка е озаглавена "Поеми". Ще публикувам първите две стихотворения от нея.

Приятно четене :)

Певец

Излъчена от струни, опнати над бездна,

излита песента ми и замира.

И чезне, както вечерните сенки чезнат,

в хармонията свята на всемира.

Аз пея в мрак и в блясък, в тишина и в буря –

какво, защо, къде, кога – не зная –

и както облакът, разтапящ се в лазура,

изчезвам в светлий ужас на безкрая.

Посвещение

І

Вам, няколко скъпи другари, с които преминахме

долината на „Мая" и вълшебний мир

на светли химери и радости вече погинали,

тъй чужди за безчислената и безцветна сбир.

На тебе, скъп пленник в пустинните пясъци,

с когото прозряхме вълшебните тайни

на страшните слънчеви оргии, блясъци

от никого невидени, нечути и незнайни.

На тебе, изчезнал във въртоп от мистерии,

за тебе плачат и въздишат днес свещените гори,

на тебе, вълшебните свои възторзи, феерии,

Балканът — стар побащим твой — разкри.

Почивай, приятелю скъпи, и ний сме заскитани

из мрачен лабиринт, но тебе не забравихме —

за тебе въздишат и плачат и питат ме,

разпитват ме за теб горите и моравите.

Вам, горди бохеми, из хладните изби притулени

все весели в буйния пир и на път за Голгота.

Вам, дрипави скитници, листи обрулени,

отвеяни далече от дървото на живота.

Вам, чезнещи в мрака на днешното време, поети,

вамъ, нежни теменуги, между плевели и тръни —

прозрачни детински души, към лазура въззети,

които златний сърп на времето ще жъне. —
 

На вас  посвещавам труда си небрежен,

на днешний ден в мъглявите безпътици написан.

Скърбя, че старинните песни, тъй дивни и свежи,

умират в сърца ни от грубото време залисани.

II

А ти, случайни мой читателю, ще отличиш

моят труд тъй небрежен с усмивка язвителна —

а знаеш сам как трудно е: и да се пее и да се мълчи

сред нашата сурова страшна действителност.