Поздравления, Иво(ако мога така да те наричам)!Прочетеното ми достави огромно удоволствие.Първия стих съм го чела някъде, не ми се рови, но май пак ти го беше публикувал на едно друго място.
Такива публикации, като твоята много ме радват, защото винаги можеш да научиш нещо.

Стихотворения като първото се пишат веднъж. И когато попаднеш на такова стихотворение, имаш чувството, че си се докоснал до нещо божествено.

"Паганини" за първи път прочетох във форумите алл.бг благодарение на malampay. От там съм го и копирал и пейстнал тук. Предполагам, че тази версия на стихотворението е по-скорошна редакция, тъй като в книгата "Надежда за понеделник" (изд. 82г.), от където съм взел другите публикувани стихотворения, "Паганини" е малко по-друг:

Паганини

Да бъде музика. Неземна.
Да те люлее като стрък...
Но колко сила е потребна
веднъж да дръпнеш този лък.

Да сътвориш от осем ноти
надежда, мрак и светлина,
да свириш нежно - тих и кротък -
и диво - като сатана.

Да стигнеш до върха, където
след тебе не е стъпвал друг,
и глас да чуеш от небето:
"Човеко, стига! Спри! Дотук!"

Дотук? А тъмната магия
да пари дългите ти пръсти -
и като вълк Исус да вие,
а дяволът да се прекръсти.

Но щом със музика не можеш
една сълза да пресушиш,
направо във главата божия
цигулката си да строшиш.
_____

Страхотно стихотворение, а? Радвам се, че драсна един коментар ;-)

Така и не успях да си намеря въпросната стихосбирка,
нито някоя друга на Иван Груев, но поне ще споделя това,
което открих:

Горчивата чаша

Остави Ангелът горчивата ми чаша
на камъка и отлетя в безкрая
и аз останах сам пред моя страшен
последен час, объркан и отчаян.

Не можех да поискам и защо ли
ще каже Господ тя да ме отмине -
нали дори Христос Му се е молил,
но трябваше докрай да я изпие.

Тополите в градината мълчаха
и пръскаха прозрачен пух със шепи,
и сенки под дърветата сновяха,
безплътни и реални до нелепост.

Дочух в ноща камбаната да бие
и този звън разтърсваше земята,
и вдигнах чашата си, за да я изпия,
когато Юда ме целуна по устата.


Лабиринтът

Преплитаха се пътища без изход
из лабиринта, в който още скитам
и Минотавъра видях отблизо
да рови със рогата си в душите.

Разкъсваше и тъпчеше с копита
стремежи, цели, пориви, изкуство...
Уплашен бягах, без да се запитам
как ще живея без душа и чувства.

Загубих се, а сребърната нишка
на любовта внезапно се прекъсна.
Дори завръщането е съвсем излишно,
когато и за връщане е късно.

И жеравите тайните си ритуали
изпълниха със танц и вече ниско
летят над коридори, пътища и магистрали
на лабиринта, който е със единствен изход.


* * *
              По пътя към Голгота
              всеки има нужда от киринеец.

Сякаш съм роден във Киринея -
само чужди кръстове съм носил.
Сянката ми вместо мен живее
и задава на пръстта въпроси.

Тръгвах с някого и тъй вървях с години,
знаех:болката не се разделя,
но вода му давах и берях малини,
за да бъде сладка тъжната неделя.

Всяка чужда мъка ме привлича,
старата остава, идва нова -
без да се усетя, заприличах
на пчела, събираща отрова.

Накъдето и да съм отивал,
пътят ми до днес не беше пуст,
а на връщане от малката ми нива
някой ден ще срещна и Исус.

Всичките 10 стихосбирки и други неща от Иван Груев могат да се видят на: http://www.rodina-bg.org

Стихотворението "Паганини" е цитирано неточно. Последната му редакция е така:

ПАГАНИНИ          

Да бъде музика! Неземна.
Да те люлее като стрък...
Но колко сила е потребна
веднъж да дръпнеш този лък.

Да сътвориш от осем ноти
надежда, мрак и светлина,
да свириш нежно - тих и кротък
и диво - като сатана.

Да стигнеш до върха, където
след тебе не е стъпвал друг
и глас да чуеш от небето:
"Човеко, стига! Спри! До тук!"

До тук? А тъмната магия
да пари дългите ти пръсти
и вълците да спрат да вият,
а дяволът да се прекръсти...

И щом със  музика не можеш
една сълза да пресушиш,
на този връх като в подножие

цигулката си да строшиш.

***

Тя дойде като дъжд. Заваля върху мене.
Аз подгизнах от нея до кости.
Омагьоса ме в хищник и във цвят на растение,
който само пчелите докосват.

После тя стана, безразлична и гола,
като зъб ме извади, без упойка и думи
и облече живота си, метнат на стола,
аз лежах заразен от любовната чума.

Само пръста си мръдна и за миг сгромоляса
всичко, което с години изграждах,
в съсипни го превърна, в купчина пепел и пясък,
и ме изтри от очите си като лепкава сажда.

Усмихна се леко и си среса косата.
Като статуя беше – без възторг, без досада.
После си тръгна, аз затръшнах вратата –
като гръм след пороя. И потекоха вади.

КЪСНА ЛЮБОВ

Устните ми твойте устни търсят,
пръстите – изящните ти линии...
Ти ли закъсня или избързах
аз преди да се разминем?

И живота си – на сто парчета счупен –
пак без смисъл разпилявам...
Знам оная престаряла глупост:
късната любов изпепелява.

Може би наистина е късно.
Може ти да си последната измама.
Мъртвият не може да възкръсне,
а за счупени съдби лепило няма.

И не зная как да те наричам –
думите са празни като пръстени...
Нека просто тъй да те обичам –
Любовта живее и некръстена.

***

Все в този град ще стигаш ти.
К. Кавафис

Над мен във този град тежи проклятие,
отгатнато от стария мъдрец Кавафис.
По улиците му – асфалтови разпятия –
ме сочат с пръст критици и еснафи.

Безсъвестни крадци ми махат със насмешка,
бездарници с цинизъм издигат своя дом...
Дори ако човек на този свят е грешка,
би трябвало все пак да има малко срам.

А може би и аз съм точно същият –
прегърнал чашата и Музата си клета,
не ми омръзна в шут да се превръщам,
да съм атракция в среднощни кафенета.

А след това – безсилен да се гръмна,
подгонен с присмех от критици и кретени,
и от сърцето си поведен, да осъмвам –
отчаян и пиян – по пътя за Хрищени.

magistar wrote :...Стихотворението "Паганини" е цитирано неточно. Последната му редакция е така:

Цитирани са по-ранни редакции на стихотворението. Една от тях даже е публикувана.