РОДИТЕЛСТВОТО: РОЛЯ ИЛИ ФУНКЦИЯ?

Много възрастни хора играят роли, когато говорят на децата си. Използват глупави думички и звуци. Говорят отвисоко на детето. Не се отнасят към него като към равно. Фактът, че вие временно знаете повече от детето или че сте по-големи не означава, че детето не ви е равно. Преобладаващата част от възрастните в определен момент от живота си стават родители, една от най-универсалните човешки роли. Най-важният въпрос в случая е: способни ли сте да изпълнявате функцията родител, и то да я изпълнявате добре, без да се отъждествявате с нея, т.е. без тя да се превръща във ваша роля? Част от необходимата функция “родител” е да се грижите за нуждите на детето, да го пазите от опасности и понякога да му казвате какво да прави и какво - не. Когато да си родител става идентичност, когато извличате от нея вашето себеусещане, функцията лесно се надценява, преувеличава, дори ви завладява. Да се дава на децата това, от което се нуждаят, преминава в това да им се дава повече и така те се разглезват. Да се пазят от опасности се превръща в прекалено пазене и възпрепиядстване на потребността им да изследват света и да опитват нещата сами. Да има се казва какво да правят и какво да не правят става контролиране, потискане.

Нещо повече, идентифицирането с играната роля се запазва дълго след като потребността от функцията на родител вече е преминала. Родителите не могат да се откажат от това да бъдат родители, дори когато детето вече е станало възрастен човек. Те не могат да се освободят от собствената си дужда да са нужни на детето. Дори когато детето им е на четиридесет-годишна възраст, те не могат да се освободят от представата си, че “именно те знаят какво е най-добро за него”. Продължват да играят ролята на родител, което пречи да се установи автентична връзка между тях и някогъшното дете. Родителите се самоопределят чрез тази роля и несъзнателно се страхуват, че ще изгубят идентичността си, ако престанат да я играят. Ако желанието им да контролират или влияят на вече порасналото дете се осуети - а обикновено така и става - те започват да го критикуват, да демонстрират неодобрение, или го карат да се чувства виновно, като всичко това са несъзнателни опити да съхранят ролята си, идентичността си на родители. На повърхността изглежда, че са загрижени за детето, и те самите вярват, че е точно така, но всъщност това, за което са загрижени, е запазването на ролевата им идентичност. Всички его-мотивации имат за цел нарастването на аза и на себелюбието, макар понякога да са толкова прикрити, че не се сезират дори от човека, чието его засягат.

Една майка или един баща, които не се отъждествяват с ролята на родител, могат също така да се опитат да постигнат по-голяма завършеност чрез децата си. Нуждата на егото да манипулира другите, за да запълни вътрешното си усещане за липса, се насочва към децата. Ако най-несъзнателните предпоставки и мотивации зад родителската потребност да манипулират децата се изразят с думи, те ще включват и следното: “Искам да постигнеш това, което аз не успях да постигна; искм да бъдеш някой в света, за да мога и аз да бъда някой чрез теб. Това, че не те одбрявам, има за цел да те накара да се чувстваш виновен и да изпитваш неудобство, което да те подтикне да изпълниш желанията ми. Разбира се, че именно аз знам кое е най-добре за теб. Обичам те и ще продължа да те обичам, ако направиш това, което знам, че е най-доброто за теб.”

Когато такива несъзнателни мотивации се осъзнаят, тяхната абсурдност става очевидна. Егото, криещо се зад тях, става видимо, както и нарушеното функциониране, на което те се дължат. Случвало се е родители, с които съм разговарял, внезапно да осъзнаят проблема и да възкликнат: “Боже мой, ама това ли съм правил!” След като осъзнаете какво правите или какво сте правили, след като съзрете колко безплодни са действията ви, несъзнателният модел изчезва от само себе си. Осъзнатостта е най-силният фактор на промяната.

Ако родителите ви постъпват така с вас, не им казвайте, че са несъзнаващи и в хватката на егото. Егото им ще заеме отбранителна позиция и това ще ги направи дори още по-несъзнаващи. Достатъчно е вие самите да осъзнаете егото в тях, да осъзнаете, че то не съвпада с родителството. Его-моделите, дори дълготрайните, се разпадат почти като по чудо, когато не им се съпротивлявате вътрешно. Съпротивата само им дава допълнително сила. Но дори те да не се разпадат, можете да приемете поведението на родителите ви със съчувствие, без да реагирате, с други думи, без да го персонализирате.

Осъзнавайте също ващите собствени предпоставки или очаквания, които се крият зад старите, превърнали се в навик реакции спрямо родителите ви. “Моите родители трйябва да одобрят това, което съм. Трябва да ме разберат, и да ме приемат такъв, какъвто съм.” Нима? Защо да трябва? И те не го правят - просто защото не могат. Тяхното развиващо се съзнание не е направило квантовия скок до нивото на осъзнатостта. Все още не са способни да се откъснат от ролята си. “Да, ама не мога да се почувствам щастлив и доволен от това, което съм, когато те не го одобряват и разбират.” Така ли е наистина? Дали разликата между това да имаш и да нямаш родителско одобрение ви прави това, което сте? Всякакви такива неизследвани предположения довеждат до куп негативни емоции, до ненужно нещастие.

Бъдете осъзнати! Може би това са някои от мислите, които минават през главата ви, чувате глса на майка си или на баща си, говорещ нещо от типа на: “Не си достатъчно добър в еди-какво си. Никога няма да постигнеш нищо.” Или сходни неща. Ако у вас има осъзнатост, ще можете да осъзнаете гласа в главата си именно като това, което той е: стара мисъл, обусловена от миналото. Осъзнатостта означава Присъствие, а само Присъствието може да разруши несъзнателното минало във вас.

“Ако мислиш, че си просветлен - казва Рам Дас, - иди при родителите си и прекарай една седмица с тях.” Това е добър съвет. Взаимоотношението с родителите е не само изначалното взаимоотношение, даващо тон на всички ваши взаимоотношения, но е и добра проверка на степента на вашето Присъствие. Колкото повече споделяно минало има в едно взаимоотношение, толкова по-присъстващи в настоящето трябва да бъдете; в противен случай ще бъдете принудени да изживявате отново и отново миналото.


СЪЗНАТЕЛНОТО СТРАДАНИЕ

Ако имате малки деца, оказвайте им помощ, давайте им напътствия, осигурявайте им защита – колкото можете повече, но наред с това и по-важно, гарантирайте им пространство, в което да са. Те са дошли в този свят чрез вас, но не са “ваши”. Убеждението “аз знам кое е най-добре за теб” евентуално е било вярно, когато те са били съвсем малки, но колкото по-големи стават, толкова по-малко вярно е то. Колкото повече очаквания имате за това какъв трябва да бъде животът на децата ви, толкова повече живеете в собствения си ум, вместо да сте присъстващи за тях. Всъщност те ще правят грешки и ще преживяват страдания, както се случва с всички човешки същества. Това, което във вашите очи е тяхна грешка, може да бъде точно нещото, което те имат нужда да направят и да изпитат. Дайте им колкото е възможно повече помощ и наставления, но осъзнайте, че се налага понякога да им позволявате да правят грешки, особено когато се приближават до пълнолетието. Понякога можете даже да им позволявате да страдат. Страданието може да дойде като гръм от ясно небе или да е последица от собствените им действия.

Нямаше ли да е чудесно, ако можеше да им спестите страданието под каквато и да било форма? Не, нямаше. Защото така те нямаше да еволюират като човешки същества, щяха да останат повърхностни , отъждествени с външната форма на нещата. Страданието кара хората да навлязат в дълбокото. Парадоксът е, че страданието е причинено от отъждествяването с формата. Голяма част от него е причинена от егото, макар че в крайна сметка именно то разрушава егото – но това ще стане, едва когато започнете да страдате съзнателно.

На човечеството е отредено да превъзмогне страданието, но не по пътя, по който върви мисълта на егото. Едно от многото погрешни предположения на егото, една от многото негови заблудени мисли е, че “не трябва да страдаш”. Понякога тази мисъл се преобразува като отнасяща се към някой ваш близък: “Детето ми не трябва да страда”. Точно тази мисъл е коренът на страданието. Страданието има благородно предназначение: еволюция на съзнанието и изгарянето на егото*. (*Алюзия за нирваната, която приблизително преведена, означава именно изгаряне на привидността на аза. – Бел. прев.)

Човекът, разпнат на кръст, е архетипен образ. Той е всеки мъж и всяка жена. Докато се съпротивлявате на страданието, процесът е бавен, понеже съпротивата създава повече его, което след това трябва да изгори. А когато приемете страданието, процесът се ускорява, защото страдате съзнателно. Можете да приемете страданието за себе си, или можете да го приемете за някой друг, например, вашето дете или родител. Насред съзнателното страдание вече е налице преобразуване. Огънят на страданието се превръща в светлината на съзнанието.

Егото казва: “Не трябва да страдам” и тази мисъл ви кара да страдате още повече. Защото тя представлява изопачаване на истината, която винаги е парадоксална. А истината е, че трябва да кажете “да” на страданието, за да можете да се издигнете над него.


СЪЗНАТЕЛНОТО РОДИТЕЛСТВО

Много деца изпитват скрит гняв и негодувание спрямо родителите си, като често причината за това е неавтентичността в отношенията им. Детето изпитва дълбок копнеж родителят да присъства в живота му като човешко същество, а не като роля, независимо от това колко съвестно се играе тази роля. Възможно е да правите нужните неща, както и най-добрите неща за детето си, но дори това не е достатъчно. Всъщност да правите никога не е достатъчно, ако пренебрегвате Битието. Егото не знае нищо за Битието, но смята, че правенето на неща ще ви спаси. Ако сте в хватката на егото, ще вярвате, че когато правите все повече и повече, в крайна сметка ще натрупате толкова “правене”, че в един определен бъдещ момент ще придобиете завършеност. Това никога няма да стане. Само ще се изгубите в правенето. Цялата цивилизация се изгубва в правенето, което не е вкоренено в Битието и затова е безплодно.

Как да внесете Битието в живота на вашето семейство, във взаимоотношенията с детето ви? Ключът е да обръщате внимание на детето. Съществуват два вида внимание. Единият можем да наречем внимание, основано на формата. Другият е неформеното внимание. Основаното на формата внимание винаги е свързано по един или друг начин с правенето или оценяването. “Написа ли си домашното? Изяж си яденето. Изчисти си стаята. Измий си зъбите. Направи това. Престани с това. Бързо, приготви се.”

Кое е следващото, което трябва да направим ? Въпросът доста добре резюмира семейния живот в много домове. Основаното на формата внимание е, разбира се, необходимо и има своето място, но ако то е единственото внимание във взаимоотношенията с детето ви, тогава на тези взаимоотношения им липсва именно животворното измерение и Битието напълно се засенчва от правенето, от “грижите за тукашното”, както казва Иисус. Вниманието без форма е неотделимо от измерението на Битието. Как работи то?

Докато се грижите, слушате, докосвате или помагате на детето си, вие сте осъзнати, напълно присъстващи, и не желаете нищо друго освен това, което е в момента. Така осигурявате място на Битието. И ако в този момент сте присъстващи, значи вече не сте баща или майка. Вие сте осъзнатостта, покоя, Присъствието, което е слушане, грижене, докосване, дори говорене. Вие сте Битието зад правенето.


ОСЪЗНАЙТЕ ВАШЕТО ДЕТЕ

Вие сте човешко същество. Какво означава това? Овладяването на живота не е въпрос на контрол, а на откриване на равновесие между човешкото и Битието. Майка, баща, съпруг, съпруга, млад, стар, ролите, които играете, функциите, които изпълнявате, каквото и да правите – всичко това принадлежи на човешкото измерение. То има своето място и потребности, които следва да бъдат задоволявани, но само по себе си не е достатъчно, за да се създадат пълноценни, истински значими взаимоотношения или живот. Човешкото само по себе си не е достатъчно, независимо от това колко усилено се опитвате и какво постигате. Има и Битие. То се намира в тихото, осъзнато присъствие на самта Осъзнатост, която вие сте. Човешкото е форма. Битието е неподвластно на формата. Човешкото и Битието не са отделени, а вплетени едно в друго.

В човешкото измерение вие несъмнено превъзхождате детето си. Вие сте по-големи, по-силни, знаете повече, можете да направите повече. Ако това измерение е единственото измерение, което ви е познато, ще се чувствате по-висши от детето си, мкар и само несъзнателно. Няма равенство между вас и детето, защото във вашите взаимоотношения съществува само форма, а във формата вие, разбира се, не сте равни. Можете да обичате детето си, но любовта ви ще бъде само човешка, т.е. обусловена, с чувство за притежание, намесваща се. Едва отвъд формата, в Битието, вие и детето ставате равни, и едва когато откриете измерението без форма във вас, ще е възможно да има истинска любов във взаимоотношенията ви.

Присъствието, което сте вие, извънвремевият аз, осъзнава себе си в другия, а другият – детето в този случай – се чувства обичан, т.е. осъзнат.

Да обичаш означава да осъзнаваш себе си в другия. “Другостта” на другия по този начин се разкрива като илюзорна, принадлежаща единствено на човешкото царство на формата. Копнежът да бъде обичано, съществуващ у всяко дете, е копнежът, който трябва да бъде осъзнат не само на нивото на формата, но и на нивото на Битието. Ако родителите зачитат само човешкото измерение на детето и пренебрегват Битието, детето ще почувства, че връзката му с тях е непълна, че нещо ключово, жизненоважно липсва, така у детето ще се натрупа болка, понякога дори несъзнателно негодувание. “Защо не ме осъзнавате ?” Това казват болката и негодуванието.

Когато другият ви осъзнае, това осъзнаване притегля много по-цялостно измерението на Битието в тукашния свят. По този начин любовта лекува света. Макар да описах процеса, вземайки като пример отношението с детето ви, той е същия и при всички останали взаимоотношения.

Казвало се е, че “Бог е любов”, но това не е свсем така. Бог е единствения живот във и отвът безбройните форми на живот. Любовта предполага дуалност: обичащ и обичан, субект и обект. Докато всъщност любовта трябва да е осъзнаване на единността в света на дуалното. Това е раждането на Бога в света на формата. Любовта прави света по-малко светкси, по-малко плътен, по-прозрачен за божественото измерение, за светлината на съзнанието.


ОТКАЗ ОТ РОЛИТЕ

Да правите във всяка ситуация каквото се изисква от вас, без това да се превръща в роля, с която се отъждествявате, е съществен елемент от изкуството да се живее, елемент, който всеки трябва да усвои. Ставате могъщи в това, което правите, ако действията ви имат за цел самите себе си, а не са средство за защита, увеличаване или утвърждаване на ролевата ви идентичност. Всяка роля става фиктивно усещане за аза ви и чрез нея всичко става персонализирано, т.е. всичко става замърсено и изопачено от създаденото от ума “малко аз” и ролята, която то играе в момента. Повечето хора, които заемат властови позиции в този свят, например политиците, телевизионните водещи, бизнесмените, религиозните водачи, са напълно идентифицирани с ролята си. Е, има няколко забележителни изключения. Макар да ги смятат за знаменитости, те не са нищо повече от несъзнателни играчи в его-играта, привидно важна, но всъщност личена от истинска цел. Игра, която по думите на Шекспир, е “История, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл.”* (* “Макбет”, превод Валери Петров. - Бел. ред.)

Забележително е че Шекспир стига до този извод без помощта на телевизора. Ако его-играта изобщо има някаква цел, тази цел е непряка: тя създава все повече и повече страдание на планетата, което макар в преобладаващата си част сътворено от егото, в крайна сметка е и его-разрушително. То е огъня, в който егото изгаря самото себе си.

В един свят на играещи роли хора онези малобройни личности, които не проектират създаден от ума образ - има такива дори в телевизията, в медиите, в сферата на бизнеса, а действат, изхождайки от сърцевината на своето Битие, онези личности, които не се стремят да изглеждат повече от това, което са, а са просто себе си, се соткрояват като забележителни и са единствените, които създават различие в този свят. Те са носителите на новото съзнание. Каквото и да правят, то е силно, защото е в хармония с целта на цялото. Влиянието им обаче се простира далеч отвъд това, което правят, далеч отвъд тяхната функция. Самото им присъствие - просто, естествено, невзискателно - има преобразуващ ефект върху всички, които влизат в контакт с тях.

Когато не играете роли, това означава, че нямате аз (его) в това, което правите. У вас не съществува вторичен, допълнителен дневен ред: а именно защита или усилване на аза ви. В резултат, действията ви имат много повече мощ. Напълно се фокусирате върху ситуацията. Ставате едно с нея. Не се опитвате да бъдете някой или нещо конкретно. Най-мощни, най-силни, най-ефективни сте тогава, когато сте самите себе си. Но не се опитвайте да бъдете себе си, защото това ще бъде още една роля. Наречена “естествен, спонтанен аз”. В момента, в който се опитате да бъдете това или онова, започвате да играете роля. “Просто бъдете себе си” е добър съвет, но той също може да се окаже подвеждащ. Умът ще се намеси и ще каже: “Да видим. Как да бъда себе си?” И ще си създаде някаква стратегия, т.е. друга роля. “Как да бъда себе си?” всъщност е погрешен въпрос. Защото предполага, че трябва да направите нещо, за да бъдете себе си. Ала “как” тук е неприложимо, защото вие вече сте себе си. Просто престанете да добавяте несъзнателен багаж към това, което сте. “Ама аз не знам кой съм. Не знам какво означава да съм себе си”. Ако се чувствате напълно удобно с това да не знаете кой сте, това, което остава, е кой сте - а именно Битието отвъд човешкото, едно поле от потенциал, а не нещо, вече дефинирано.

Откажете се да дефинирате себе си - както за себе си, така и за другите. Този отказ не означава смърт. Той означава събуждане за живот. И не се интересувайте от това как ви дефинират другите. Когато ви дефинират, те ограничават самите себе си, така че проблемът си е техен. Винаги, когато влизате във взаимоотношения с хора, не бъдете функция или роля, а бъдете поле на съзнаващо Присъствие.

Защо егото играе роли? Заради едно неизследвано допускане, една фундаментална грешка, една несъзнателна мисъл. Тази мисъл е: аз не съм достатъчен. От нея следва друга несъзнателна мисъл: трябва да играя роля, за да получа това, от което се нуждая, за да бъда по-пълно себе си; трябва да получа повече, за да бъда повече. Но не можете да сте повече, отколкото сте - защото под материалната и психичната ви форма сте едно със самия Живот, с Битието. По отношение на формата сте и винаги ще бъдете по-нисши от едни, по-висши от други. Но в естеството си не сте нито по-нисши, нито по-висши от другите. Истинското самоуважение и истинското смирение са резултат именно на това осъзнаване. В очите на егото самоуважението и смирението си противоречат. А всъщност са едно и също.





Откъси от Четвърта глава на Нова Земя, Пробуждане за целта на вашия живот, от Екхарт Толе


Електронна книга


Други откъси:

Откъс от пета глава на „Нова земя” - Болковото тяло

Телевизията, Нова земя


Забавленията, медиите и болковото тяло, Нова земя


Национални и расови болкови тела, Нова земя


Още от Екхарт Толе в Блог Образование - книгата:

Гласът на покоя

и особено Осма глава, посветена на Взаимоотношенията



Можете да слушате на английски компилация от лекции/беседи на Екхарт Толе всяка сутрин от 7 до 8 ч. бг време по радио Тук и Сега http://icietmaintenant.com/url.php - или отивате на EN DIRECT и после Ecouter seulement или също, активирайки видео-излъчването посредством бутона Play.
​

How To Reduce Your Pain Body (An Illustrated Guide)

Вижте още в Блог Образование:

Академия за родители – 16-17 май - Безплатно + пряко онлайн излъчване на всички лекции

...




Кликнете на картинка за препратка:













+ Lessons from The Conscious Parent by Shefali Tsabary – Part 1-6
http://www.aparentblog.com/









Блогът на авторката на сайта на издателството:

СЪЗНАТЕЛНО РОДИТЕЛСТВО



Блогът на авторката на сайта на The Huffington Post
www.huffingtonpost.com/shefali-tsabary



Сайтът на авторката: https://drshefali.com/