Не би било толкова неточно и необичайно, ако проектът за „Закон за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка” се назове ретро-закон. Стилът  „ретро” вече се налага както  в облеклото, така и още по-забележимо в обществения и политическия живот. В този стил има носталгичност, идваща от спомена за онова златно време на младостта, когато всичко бе добро и по-добро от  днешното, когато силната ръка на здравата власт бе наложила ред, а него демокрацията замени с анархистичен хаос. Забравили, а и поради незрелост непочувствали осезаемо и неосмислили ограниченията на онези години, с ретро-мисленето някой ни използа и казва, че доброто и истината са някъде там, назад във времето и за да ги имаме отново е необходимо просто да ги възстановим с малко козметика, с много благоговение и с необходимата за такива случаи манипулативна реторика. 

Лошото е, че този  проект за Закон не е просто ретро, а  е категорично ретрограден.  

В него няма умиление по миналото. Напротив, в него всичко, което беше опит да се търси училищна автономия и гражданско участие и което животът и училищната практика бяха наложили в някаква степен, макар и не навсякъде, е или изключено, или тенденциозно недоразгърнато.. Ако това е пропуск или неумение на експертно равнище, обяснението може да се търси в ниския капацитет на сегашния министър и неговите директори на дирекции, както и в подбора на действащата вече близо 4 години администрация в МОН. Но верятно в случая става дума за друго. Става дума за целенасочен политически ориентиран удар към процесите на децентрализация в българското училище с една единствена цел: чрез повече еднолична власт сега, в края на мандата на правителството и на самия образователен министър, да бъдат осигурени и назначени на възлови властови позиции хора на тази управляваща кооалиция и, разбира се, хора от партията на този министър или верни негови другари и близки хора. 

Ето няколко аргумента в подкрепа на това твърдение: 

Във всички европейски страни тече процес на включване в процесите на управление на училищата на другите две страни, които правят училищната общност. Освен учителите, които чрез Педагогическия си съвет имат мнение по структурирането и развитието на тази голяма общност от хора с обща цел, навсякъде се търси и намират форми за участие и на родителите, и на учениците, и на бившите възпитаници на училищата.  Създават се техни структури на равнище паралелка, на равнище випуск и на училищно равнище, търси се съуправление, прозрачност, граждански контрол. Провеждат се избори, които се предшестват от кампании за представяне на нови идеи за промяна, фунционират малки щабове около издигнатите кандидатури. Бъдещето на училището, а още повече на малката паралелкова общност, вълнува ученици, родители, баби и дядовци, приятели на училището. Вълнуват се много, страшно много хора. И това не е преувеличено. Защото училищната общност на трите участващи страни за едно училище с около 500 ученика представлява структура с не по-малко от 2 500 души. Колкото едно голямо село. 

Административно погледнато съществуването на тези училищни общности /големи и малки/ е определено и не е съществено променено още от времето на създаването на сегашното класно училище. Новото, което демократичните процеси привнасят е използването на изключителната възможност малките общности на паралелката да формират голямата на училището, да бъдат създадени организационни единици със свой общностен живот. И разбира се със обща и споделена цел, с приети от всички и със съгласие стратегии за развитие, приоритети и годишни планове за действие, с осигурени средства за финансиране чрез бюджета, чрез проекти или през училищното настоятелство. И още: общност със своя история, традиции, празници. И със свои герои – с техни запомнящи се действия, постижения и успехи. И естествено, но чак когато общността реално функционира, ще бъде нужно да се направят знаците й, символите, ритуалите, наградите, униформите и още много други по-второстепенни неща. /На които вече изпреварващо МОН реагира с програмата си за ритуализация на общностния живот, живот отдавна оставен без внимание и подкрепа  за неговите  структурни единици./  

Създаването, укрепването, където ги има, и развитието на училищните общности е ключов въпрос за българското училище. Това е въпрос за демократизация на образователната ни система, за приемане на успешните практики от Европа във време, когато трябва да бъдат разрушени стереопипи от времето на комунизма. В годините на прехода съществуваше страх да не би да се пренесат в училище механично и дори неволно стари идеологически клишета от работата на пионерската и на комсомолската организация. Но изоставянето повече от 20 години на въпросите за организациите и организационната култура в училище донесе своите опасни  и възмущаващи обществото прояви на наглост, безучастие и безредие в образованието. Разкъсани бяха социални спойки, които само общността създава, нарушен бе не само интегритета на паралелковата и на училищната общност, а в голяма степен бе засегнат и интегритета на националната ни държава. Обществото като че ли забрави, изостави и изключи младите си хора от участие в дейности, а в същото време се очудва защо те не изразяват позиция и не участват в изборите. Хиляди и стотици хиляди от завършилите средно образование през последните 20 години и станали студенти или работници някъде, са атомизирани същества, невключени/изключени от всякакъв общностен живот, хора без чувство за принадлежност, без активистки  /действен/ модел на поведение, недоволстващи хора, разкъсали съществуващи връзки и йерархичен ред. 

В проекта за Закон няма нищо, което да акцентира на въпроса за това как училището съдейства за укрепване на националния интегритет, за подобряване на плътността на общностите и обществото, създавайки хора с висока организационна култура. Нищо. Не става дума за ученически организации в училище, макар че ученически съвети съществуват в повечето средни училища, а даже и в основните. Не става дума за родителски структури и за техен организационен живот - с определени от Закона права или с делегирани им от училището отговорности. А такива, общи паралелкови събрания и родителски комитети,  ги има навсякъде, макар и трудно да става събирането им. Няма нито дума за часа на класа, чрез който основно се формира и развива паралелковата общност, а чрез нея и училищната: кога се провежда този час;  какво задължително съдържание се включва в него и на какви теми;  какво е времето, с което класа /паралелката/ разполага за регулирането и организирането на своята дейност, извън задължителните теми;  получава ли класният ръководител възнаграждение за работата си, кой го определя и с какви показатели; включва ли се часът на класа в училищния учебен план; има ли и как се организира училищното  самоуправление  /Не става дума за ученическото. То изобщо не съществува като целогодишен процес, но затова пък има един наложен от МОН ден,  една дата за цяла България, един единствен ден, когато това несъществуващо през годината чудо празнува, когато под формата на игра цялата власт е предадена на учениците. А те никога не са я искали тази цялата власт. Те искат и трябва просто да участват в обсъждането и решаването на въпросите за развитието на училището. Защото училището не е никой друг, освен те самите!/. 

В закона няма нищо, което да подсказва, че училището освен образователни /обучителни/ функции  има и задължението да създава условия и да съдейства за възпитанието на младите хора. Дейността на общностите в училище и тяхната структура е предпоставка за богат училищен живот. Но е само една от предпоставките. Възпитателната работа има много други измерения, за които в закона няма и загатване. 

Ако се попитаме още веднъж защо е пропуснато това, няма как да не стигнем до извода, че някой е търсил да превърне училището в нещо, в което властва централата. Но тъй като министрите са преходни, важно е властта да бъде в началниците на РИО. Директорите могат да бъдат подменяни, когато т.н. училищен съвет прецени, а т. н. училищен съвет според проекта за закон включва двама назначени със заповеди държавни служители – от РИО и от Общината /пак да се чудиш:  в колко училищни съвета ще участва един експерт от РИО в големите области, при които му се падат средно по над 7-8 училища/. Освен тях в шестчленния съвет ще има и по двама родители и учители, които също лесно могат да бъдат изразители на наложено от горе партийно становище, а изборът им да бъде режисиран. Според проекта за Закон, училищният съвет е наречен „колективен орган”, като е избягнато понятието „орган на гражданското участие” или нещо свързано именно със същността му на орган за граждански контрол и съуправление. Тази нова за българското образование структура не можа да бъде наложена в средата на 90-те години от министър Илчо Димитров, защото не бяха уточнени взаимодействията й с другите училищни структури. И в този проект това липсва. Но тя несъмнено е много важна и много необходима за училището. И нека подчертано да се каже: но не в този вид и не с тези функции. В нашия, побългарен вариант, училищният съвет е фасада, зад която трябва да се скрият ретроградни процеси, като им се даде вид на демократични те процедури, вече приети и успешно практикувани в Европа. Обаче в европейските страни, във всички европейски страни, училищните съвети са със много по голям състав /от 15 до 30 души/ и това позволява по-широко участие и повече прозрачност. При това на равнопоставена основа  са включени трите участващи страни /учители, родители, ученици/ и в никакъв случай съветът не може без учениците, както е предвидено при нас. Съставът им се определя чрез избори на паралелково и на училищно равнище. Училищните съвети не са колективен орган за контрол на управленската дейност в училище. Те са нещо много повече./Вижте каква нелепост: създава се цял нов орган, който трябва само да контролира директора,  без да има някакви взаимоотношения с учениците, с родителските структури и с Педагогическия съвет. Директорът, който пък е действителният орган за управление на училището – чл.204, ал 1- се контролира още и от началника на РИО, като негов работодател,  и от кмета и общинските отдели  по образованието, чрез които общината го финансира.Няма автономия, няма децентрализация, няма самоуправление... Боже, колко мъка носят чиновниците без мисъл!/. В тези страни училищният съвет координира, наблюдава, съдейства и осигурява процесите на промяна и на развитие на училището като общност и покрай тези си задължения осъществява контрол и на директора. Тези две институции се допълват, работят екипно, а не се дебнат заплашително, каквото е усещането от нашия проекто-закон. 

в.Седем /11.03.09/, автор К.К.