Делът на висшистите спада за пръв път от 2012 г., а страната ни не може да достигне средноевропейско ниво по този показател заради емиграцията на хората с висока квалификация.

През 2017 г. България прекъсва продължаващата 5 години тенденция на постоянно увеличение на ранно напусналите образователната система. Те спадат с 0.6 процентни пункта до 13.2% от населението между 18 и 24 години при 10.6% средно за ЕС. Сегашното ниво все още е далеч от най-ниското достигано досега през 2011 г., когато делът на отпадналите бе 11.8%.

Равнището е далеч и от целта на България да достигне 11% отпадане до 2020 г., която сама по себе си не е особено амбициозна. Целта на ЕС е този дял да падне под 10%, а редица страни преизпълняват с лекота тази цел. Сред тях и източноевропейски държави като Словения (4.6%) и Хърватия (3%). Всъщност, от новоприсъединените страни-членки на ЕС само Румъния има по-голям дял на ранно отпадане – 18.3%.

Основната стратегия на правителството е да редуцира отпадането чрез административни мерки. На първо място бе обезсмислено външното оценяване след 7-ми клас, като то няма ефект върху резултата на ученика, а само носи информация за състоянието на това ниво от системата. Дори и при нито един верен отговор ученикът продължава в следващия клас без да му се обърне никакво специално внимание. Позитивният ефект от това от гледна точка на МОН е, че така намалява делът на отпадналите ученици. Тези, които не са научили нищо и съответно трудно биха могли да наваксат разликата без особени усилия, са най-застрашени от отпаданат, затова държавата предпочита да им създава грижи с външните оценявания. Единственият ефект от това НВО е, че ученик с ниски резултати не би могъл да се запише в прилична гимназия, така че то на практика само подпомага сегрегацията между училищата.

Втората мярка на т.нар. образователна реформа предвижда възможност за завършване две години по-рано – още след 10-ти клас. Това естествено ще намали отпадането, защото то е особено интензивно в последните две години, когато част от учениците започват и да работят.
Първоначалният ефект обаче е сериозно съкращаване и разбъркване на учебната програма, така че да подготвя учениците за “малка матура” след 10-ти клас. След нея потенциално в горните класове ще продължават онези, които обмислят да продължат образованието си и в университет – около 1/3 от учениците.

Третата правителствена мярка е създаването на междуинстуционални екипи, които да работят постоянно за връщането на ученици в клас и превенция на отпадането при идентифицираните като застрашени. В рамките на този механизъм МОН твърди, че е успяло да върне около 22 хил. ученици в класните стаи през настоящата учебна година, макар че за това все още няма статистическо потвърждение и ще трябва да се доверим на думата на министрите. Тази мярка има потенциал да окаже действителен ефект върху състоянието на образователната система извън простото административно улесняване на завършването. За да е успешна обаче тя ще трябва да се фокусира и върху обективните причини за напускане на училище, което засега не се вижда, доколкото екипите просто подканят родителите да запишат децата си и ги информират за евентуалните последствия.

Делът на хората с висше образование у нас спада през 2017 г. с 0.7 пр.п. до 33.1% от населението при 39.7% за ЕС. Това е първи спад от 2012 г. насам, когато нивото е било 26.9%. Промяната в тенденцията вероятно се дължи на емиграцията или на учениците, които избират да следват в чужбина и не се завръщат. Такъв ясно изразен ефект има при Хърватия, където делът на висшистите спада постоянно след присъединяването на страната към ЕС с близо 5 пр.п. за три години. Други страни от Източна Европа, като Словения, успяват да задържат висшистите си и от 2004 г. насам, когато страната става част от ЕС, те се увеличават от 25.1% до 46.8% от населението. През 2002 г.
България е имала малко по-голям дял на висшистите от Словения, но след 2006 г. съдбите на двете страни се разделят и днес разликата е огромна в полза на бившата югорепублика.

Причините за това вероятно са свързани с различните политиките по отношение на доходите и заетостта. Докато България поддържа като основно свое конкурентно предимство евтината работна ръка и ниски преки данъци, тя прави възможно създаването на работни места с ниска добавена стойност, които не привличат хора с висока квалификация. Подобни перспективи не са вдъхновяващи и за младите хора, така че не е голяма изненада, че делът на младежите, които нито учат, нито работят у нас е 22.4% при 14.2% средно за ЕС, като нивото е по-ниско дори в Румъния и Хърватия, а в Словения е далеч под средноевропейското.

Този показател бе и един от определените от ЕК като “критични” за страната в рамките на оценката за покриването на новопромотирания Стълб за социалните права. Като критична е определена ситуацията и с неравенството, бедността, структурата и размера на социалните трансфери и цифровите умения.

Ивайло Атанасов