Оставайки някъде в бъдещето, можем да видим във висшето образование един сценарий, вече познат от няколко години в средното. От сложното експертно планиране и от френетичното демонстриране на резултати от ученици, учители, директори, училища, от борбата за всеки потенциален клиент, от безмозъчното съблюдаване на “изискванията на пазара на труда”, се ражда пълната нивелация в образованието.
Колеги,
Пиша този текст като студент. Мотая една магистратура вече повече, отколкото трябва, но все пак съм студент.
Вчера, за сетен път, едни други наши колеги ни предадоха, когато стана ясно, че са се срещнали с министърката на образованието и с председателя на Съвета на ректорите, поискали са “компромис по отношение на европейските стипендии за успех”, такъв им е бил “отказан”, и те все пак са похвалили “диалогичността на министър Кунева”. Въпросните “колеги” идват от т.нар. “Национално представителство на студентските съвети” (НПСС). По-късно вчера – само за няколко часа! – същата структура излязла с позиция, в която внезапно спира да хвали и започва да е недоволна, и се оказва, че подкрепяла протеста срещу решението за евростипендиите. И работни групи щели да правят. И с още министри да се срещат.
Ресто, не струва. Понеже знаем що за цинизъм и разхищение са елитарните награди, наречени “Студент на годината”. Понеже помним как през 2013 г. НПСС се опита да създаде политически субект, яхвайки недоволството на свои колеги. Понеже сме наясно как процедурите за избор на представителство са често въпрос единствено на нагаждачество и кариеризъм.
Тези “колеги”, видно е, няма как да ни приоритизират вместо нас.
Затова, за да не зависи нашата приоритетност от някакво дискредитирано представителство, явно трябва да се приоритизираме сами!
Стъпка назад във времето обаче. Този скандал започна на 9 май, когато беше взето решение, че европейските стипендии ще се дават само на студенти от приоритетни професионални направления, определени от държавата. Няколко дни след това студентите по медицина се възмутиха и решиха да организират (вчерашния) протест, който подкрепиха и студентите по право и гореспоменатото НПСС. За този протест от Асоциацията на студентите по медицина обявиха причините така: “да изразим възмущението си от пренебрегването на нашата специалност при поставянето на държавните приоритети” .
Стъпка назад и… Стоп! Какво се случва?
Първо, да си спомним, колеги, че още на 25 март – почти два месеца по-рано – Министерски съвет каза, че има “приоритетни” и “неприоритетни специалности”. Тези дни видяхме първото следствие от това разделение – махането на стипендии за една голяма част от студентите. Дали и какви други следствия ще има – не знаем, но вратата е широко отворена…
Да излезем от бюрократичните думички – тогава какво ще прочетем? “Не може за всички,” това ще прочетем. Просто, ясно и без заобикалки. Това е приоритет, а онова не е.
Но кога стипендиите, които и да е било стипендии, са били “за всички”? Стипендиите, всеизвестно е, са “за успех”, за насърчаване на ученето и учебните постижения, или поне за облекчаване на условията на живот и учене, и са достъпни за хора от една и съща или близки образователни степени, които са показали определени резултати при определени критерии. Но макар стипендиите да не са за всички, всички имат шанс да ги получат. И забележете – всички имат шанс да ги получат, за да увеличат шансовете си за високи постижения, за да ги стабилизират или поне за да имат нормално следване и развитие.
Шансът, ясно е, не е гаранция от никого за нищо. Просто възможност за нещо, условията за което са във взаимодействието между отделния субект и някаква по-сложна система. Накратко, решено е било така да си организираме системата, че винаги, поне по малко, да има шанс за отделния човек.
Е, колеги, сега вече не е така. Сега се оказва, че шансът няма как да е за всички.
Ще повторя – това не е “Не може пари за всички”, а е “Не може шанс за всички”. Ако не си в приоритетна специалност, нямаш шанс да получиш шанс поначало. От “шансът е възможност за нещо, условията за което са във взаимодействието между отделния човек и някаква по-сложна система” отпада не друго, а човекът. Наместо човека се появява някаква сложна математическа задача. Тази сложна задача е и измислена, и се решава от институциите и експертите. Отделният човек изчезва от по-сложната система и остава само по-сложната система. За да има шанс… Не, за да се появи изобщо в тази система, студентът трябва да направи само едно – да направи един от 32-та правилни избора. Всъщност дори възможностите за избор могат да са само две – правилен и неправителен. “С приоритет” и “без приоритет”.
Глътка въздух, и да отстъпим само малко повече крачки назад във времето.
От малки ни убеждават, че живеем в свободна страна, в свободен свят. Някой, четящ този текст, може и да няма 25 години, но преди две години под патронажа на президента започна инициативата “25 години Свободна България”. По-недвусмислено внушение, здраве му кажи.
Свобода на движението, свобода на съвестта, свобода на словото и основното – свобода на избора. Така се казва.
На основния въпрос за “приоритетните” и “неприоритетните” за държавата специалности, свобода на избор, ще кажат, има! Можеш да избереш “неприоритетна” специалност! Какво те спира?
А какво ти позволява?
Ако живееш в богато семейство, да, това ти позволява да избереш “неприоритетна” специалност. С повечко и по-дългосрочна подкрепа от семейството, ще можеш да завършиш и упражняваш твоята неприоритетна компетентност. И все така с подкрепа от семейството дори да откараш дълги години, независимо от всичко друго, което правиш или не правиш.
Ако живееш в голям град, да, това ти позволява в известна степен да избереш “неприоритетна” специалност. Големият град, току-виж, ти предложил такова стечение на обстоятелствата, при което да успееш да се изтеглиш някак от “неприоритетността”.
Ако някак отидеш в чужбина, където трактовката на “приоритетното” ще бъде различна, да, това може и да ти позволи да избереш “неприоритетна” специалност. Може да имаш късмет и животът да се подреди по сносен начин.
Но това не важи за всички, колеги. Напомням основното – “Не може за всички”.
Какво за премногото сред нас, които идват от бедни семейства и живеят в бедност? За много шансовете от ученето не са само за тях, но и за семействата им. И премного от нас работят, за да могат да си плащат ученето. Или какво за многото сред нас, които живеят в малко населено място? Когато се върнат, никое стечение на обстоятелствата няма да се вълнува от жертвата да запишат “неприоритетна” специалност. И тези от нас, които имат увреждане, което ограничава мобилността – в пространството, но и социалната мобилност изобщо, и тогава образованието е истински шанс. Или колегите ни от малцинствени групи, изправени пред унизителното условие да доказват себе си като хора изобщо само посредством това какво образование и как са завършили. Тяхната приоритетност беше и досега твърде условна.
Какво позволява на всички тези колеги да изберат “неприоритетна” специалност?
Всички тези много и много настоящи и бъдещи студенти – какво всъщност избират, изправени пред дилемата “приоритетно” – ”неприоритетно”? Избират каква образователно-квалификационна степен да завършат или избират дали да имат някакво поне малко приемливо бъдеще? Водят се от интересите и способностите си или се водят от възможностите за оцеляване и нормален живот? Или някои, все пак, ще трябва първо да изберат нещо “приоритетно”, за да може после евентуално да се отдадат на нещо “неприоритетно”? Откъде-накъде, и кой го казва?!
Никой, изглежда, не приоритизира тези наши колеги. Приоритизира ценза, от който има нужда бизнесът. Приоритизира ги като таргет групата на някой европейски проект. Но никой, изглежда, не ги приоритизира като хората, заради които ужким трябва да съществува образователната система. Да съществува заради нас, а не заради нейните придатъци, разширения и вторични ползватели.
Затова, за да бъде изборът свободен и за всички, за да имат всички шанс, явно ще трябва да се приоритизираме сами!
И ето го бъдещето – яви се, както винаги, преди да се усетим. Точно както, преди да се усетим, образователните политики изкриститализираха в безцеременното деление “приоритетни-неприоритетни”.
До скоро “приоритетността” се определяше основно от това колко клиенти (студенти) успяваше да привлече дадена образователна институция, при което се преборваше за повече или по-малко средства, и оттам несетне идваха и различни шансове за учещите в нея. В резултат на тази логика много институции в средното образование изчезнаха от картата. А с тях и много хора отидоха да търсят шансове на други места, по други начини.
Сега, колеги, логиката се променя отново. Правителството прави още една стъпка по-далеч от всяка идея за свободен избор. И по-добре да разберем тази стъпка добре и навреме, за да не се усетим какво бъдеще е дошло, когато е станало вече наистина твърде късно…
Преди “да дойде свободата”, казват ни, една от тегобите на обществото била плановата икономика. Невиждано и нечувано в историята покушение над свободния избор. Е, бяха достатъчни тези има-няма 25 години, за да се върнем към същата тегоба, вече под друга форма.
Този път обаче не знаем кои са плановиците, и вземащите решения не са така съсредоточени на едно и също място. Плановиците сега са експерти, които не познаваме, а плановете им имат форма на сложни задачи, които не разбираме. Само виждаме резултата – мъгляво аргументирана и свръхабстрактна заявка, че за дадения период “това и това” гласи съчетанието от [друга серия сложни уравнения] в представянето на цели грамадни институции и “изискванията на пазара на труда”. В тази нова форма на Плана има не повече място за свободен избор, отколкото е имало “преди да дойде свободата”. Не повече място за човека, отколкото е имало преди.
Затова, за да върнем човека в системата, за да направим човека основен субект на системата, ще трябва да се приоритизираме сами!
Знаем и вече отдавна чуваме и виждаме какво се получава всеки път, когато се опитаме да изкараме сложните задачи на експертите извън затворените им кабинети и експертни групи. Когато сложните задачи станат непреводими за целите на един истински демократичен – открит, публичен, прозрачен, както е модерно – дебат. Тогава на помощ на новите плановици идват “добрите примери”. А медиите са първите, които се притичват на помощ, за да ги раздухат. Ако не и за да им ги предоставят.
“Вижте този факултет”, казват. “Вижте тази специалност”, казват. “Вижте този бизнес модел”, казват. “Вижте този човек дори”, казват. Щом тези примери работят, значи всичко друго ще работи, претендират те, и с това се изчерпват аргументите им в “демократичния” дебат.
Новите плановици на “приоритетното” – онези, които са готови да злоупотребят с всяка наука, за да аргументират защо “не може за всички” – са длъжни да отправят вниманието ни към частните примери. Длъжни са, защото сложното им уравнение няма винаги верен отговор. То едновременно показва, че е вярно, и че не е вярно. То е вярно в отделните случаи, но не и във всеки един случай, и никога за всички случаи едновременно.
Затова, за да счупим зависимостта от “добрите” и “недобрите” примери (която е предпоставка за “приоритетното” и “неприоритетното”), първата ни крачка е да кажем “Всички сме приоритетни!”.
Даже нещо повече трябва да кажем. Трябва да кажем: “Ние сме самият приоритет!”
Оставайки някъде в бъдещето, можем да видим във висшето образование един сценарий, вече познат от няколко години в средното. От сложното експертно планиране и от френетичното демонстриране на резултати от ученици, учители, директори, училища, от борбата за всеки потенциален клиент, от безмозъчното съблюдаване на “изискванията на пазара на труда”, се ражда пълната нивелация в образованието. Изборът на това какво да се учи първо се стеснява в геометрична прогресия, а накрая се свежда до набор от няколко профила, угодни на доминиращите икономически тенденции за някой период и тотално безсилни пред малко по-далечното бъдеще, а още повече – пред собствените способности и стремления на учащите. Когато се примирят с изискването да учат няколко задължителни предмета, те остават де факто без време и без енергия дори да мислят върху това какво е важно за тях и защо. И най-вече, без съзнанието, че това, което е важно за тях, изобщо е важно.
Изборите за учене първо стават предварително обезценени, а после, по един “естествен” път, изчезват и сами.
Затова, за да спрем този сценарий на конформизма, за да бъде някой избор ценен още преди да бъде направен, трябва да кажем: “Ние сме самия приоритет!”
Ще трябва да поясня нещо.
Ние сме самият приоритет, защото тръгваме от собствената ни ситуация на учащи и от системата, която ни поставя в тази ситуация. “Ние сме самият приоритет” обаче не означава “Ние всички сме самият приоритет!”. По-скоро трябва да значи, че ние следва да сме самият приоритет на образователната система. А ако се стигне дотам, ще тръгнем да търсим какво и как означава “всички”.
В противен случай има опасност да започнем да се мислим като “ние всички, младите”, и тогава сме обречени – ние и намеренията ни. Първо, скоро някой ще яхне “младостта” ни за целите на собствените си политически намерения. Примери за това имаме в изобилие. Второ, ще прекъснем в зародиш всяка вероятност да стигнем до търсенето на това какво и как означава “всички”.
И още едно пояснение, колеги, за всеки случай.
Тук не става дума само за това кой ще получи стипендия и кой не (в каквато посока говорят разните студентски представителства), понеже такова питане само ще затвърди делението. Не става дума дори и за стипендиите като такива.
Става дума за това, че държавната власт си позволява, тотално вече смазана от изискванията на едрия бизнес и още повече от подчинението си на международния диктат на бюджетните съкращения, да определя кой заслужава и кой – не. Кой си струва и кой не.
Затова, за да спрем легитимацията именно на този диктат на вменения недоимък, на експертите и на “добрите примери”, ни е нужно радикално осъзнаване и казване: “Ние сме самия приоритет!”
Аз съм студент, и откакто съм такъв, работя, за да мога да си плащам образованието. Стипендии не ми се полагаха и преди, заради това, че уча в задочна форма. Стипендия взех само една в живота си досега – за успех в един семестър. Докато завършвам магистратурата си, както разбирам, пак няма да имам шанс за стипендия. Не съм уцелил “приоритетна” специалност още отдавна, знам – на философите това им е внушено поначало. А и бакалавърската ми степен не е “най-приоритетното” нещо в страната. Все някак успявах да заобиколя сравнително плахата конформност на избора.
И все пак, ако направя още няколко крачки напред, ще мога да преподавам философия в гимназиален етап, и това е, което наистина желая. И някак така ми се стича живота досега, че отказвам да се примиря с “неприоритетността”, и си мисля какво ще стане в бъдещето…
Представям си и се страхувам от бъдеще, в което се случва така, че запалвам някой млад човек по философията, който млад човек, когато завърши училище, се изправя – съзнателно или не толкова – пред един от само два избора.
Ако това подозрение за бъдещето се превърне в истина, това ще означава, че съм се провалил. Ще означава, че не просто съм настоявал да бъда сред “приоритетните”. Ще означава, че не съм се заявил като самия приоритет (на образованието), и по-лошото – не са го направили още много други колеги. И ще означава, че вероятно не съм написал този текст.
–
Заглавно изображение: Студентският протест и асамблея на 16 май 2016. Снимка: Чавдар Цветков
Станете част от общност "Образование" за да коментирате и да създавате свои публикации. Ще се радваме да се присъедините към нас! Регистрирайте се сега!
всички ключови думи