Михаела Едрева

                                                                                                          


 

Има ли място различието в българското училище?

 

            Училището е една от основните образователни институции на държавата, чиято цел е да подготви подрастващите за техния социален живот и реализация като им даде образование, способства тяхното възпитание и спомогне за развитието на техните личностни и индивидуални дарби, способности, таланти. Във всички тези свои функции българското училище има дългогодишна традиция още от Възраждането. В съвременното българско общество ролята на училището не само не намалява, а напротив - става все по-важна и все по-отговорна, защото колкото по-динамично е развитието на едно общество, толкова по-сложни са задачите, които стоят пред неговата образователна система. Българското училище е изправено и пред проблема да бъде адекватно на специфичните изисквания на деца с различни културни, религиозни, физически и интелектуални потребности.

            Образователната система в известен смисъл е проекция на държавата, на нейната организация, степен на развитие, на официалните възгледи на обществото за неговото настоящо и бъдещо развитие. Дейността на училището се ръководи от държавни структури, то изпълнява държавни образователни изисквания, планове и програми, съобразени с целите, поставени от държавата. В този смисъл пред училището стои задачата да даде на подрастващите такова образование и възпитание, каквото ще съответства на официалните представи за необходимо и достатъчно. Именно затова то изпълнява обединяваща функция - събира на едно място всички деца, независимо от различията между тях. Това е полезно, защото осигурява приемственост между миналото, настоящето и бъдещето, създава обща база за развитие, дава еднакъв старт. От друга страна обаче всяко училище има свой дух, традиция, преподаватели и затова произвежда различен продукт. В днешно време училището предпоставя бъдещото развитие на човека, затова е толкова голяма ролята на семейството, което предопределя избора на училище.

               Структурата на българската образователна система поставя децата до 14-годишна възраст в равностойно положение спрямо възможностите за развитие и просвета.Според Закона за народната просвета  всички деца в България до 16-годишна възраст имат право на безплатно образование в общинските и държавните училища, а техните родители са задължени от закона да осигурят посещението на децата си в училище. Тази нормативна уредба дава възможност на всички деца, без разлика от етническия им произход и социалното положение, да получат равен достъп до образование. От друга страна обаче, учебните програми в стандартното училище са унифицирани, те са предназначени за всички деца, без оглед на специфичните потребности на някои от тях. За развитие на индивидуалните дарби или интереси са създадени специализирани училища, но те са най-често за деца след 14-15-годишна възраст, където се способства развитието на таланти и способности или се отговаря на професионалните им интереси. Тази възраст обаче е твърде голяма, ако детето притежава художествени дарби или способности в спорта. Те би трябвало да се развиват много по-рано и да се усъвършенстват в горните класове на гимназията. Стандартното училище обаче не способства, не създава условия за развитие на специфичните дарби и способности на децата. За да бъдат те разгърнати, особена роля има семейството. То трябва първо да забележи влеченията, интересите на малкото дете и да ги насочи към правилно развитие. Училището в тези случаи има много ограничени възможности. Реално на практика съвременното българско училище не разполага с финансов ресурс и материална осигуреност, за да помогне на надарените в различни области деца. Но обществото има достатъчно интелектуален потенциал за това. Така се създават различни специализирани школи и частни училища. Те не само уплътняват с полезни, развиващи духа и интелекта дейности свободното време на децата, но и способстват развитието на надарените от тях. За целта обаче семейството трябва да отдели допълнителни средства, време и енергия. Това от своя страна поставя надарените деца в неравностойно положение. Като има предвид това, френският философ Пиер Бурдийо говори за наследяване на неравенствата в книгата си "Държавното благородничество". Според него културният  дух на семейството има съществено значение за развитието на детето. Родители, които имат интелект, образование и съответните разбирания, са в състояние да осигурят развитието на дарбите и способностите на своето дете. По този начин подпомогнатото, насоченото, обучаваното дете още с раждането си в това семейство е получило шанс, което друго дете със същите дарби и заложби няма.

            В съвременното българско общество, където социалните различия стават все по-големи, а все още е жива вярата, че всички са равни, се създава определено отрицателно отношение към тези, които са готови да плащат за доброто образование и развитие на децата си. Някои частни училища и школи по изкуствата се възприемат от обществото като училища за новобогаташи, в които се плаща за диплома. Само недостатъчно образован и културен човек обаче може да плаща единствено за дипломата на своето дете, но не и за неговото образование, разгръщане на способностите му, бъдещата му реализация. Държавата е тази, която се налага да регулира, узаконява и регламентира процесите, които протичат в образователната система между държавните и частните училища и школи от една страна и обществото от друга страна. Чрез тази регулация тя трябва да осигури достойното място на различните - надарени, способни талантливи деца и да им даде реален шанс да превърнат дарбите с в обществен и дори национален капитал.

               Когато различни индивиди с различни заложби и потребности се учат в българското училище, между тях се възпитава разбиране, толерантност и взаимодействие. Децата, заради малкия си житейски опит, са по-възприемчиви към различните. За тях цветът на кожата, произходът, интересите в различни области не са разделящи фактори. В някои случаи те дори са обединяващи, защото децата са любопитни към различното. Децата или не забелязват различната културна, етническа или расова идентичност или напълно ги приемат, ако приемат нравствените качества на индивида. Те са много по-толерантни от възрастните и ако в някакъв по-късен етап на тяхното развитие проявят нетърпимост към дадена раса, етнос  или култура, то това е в следствие на възпитанието в семейството, на традиционни схващания или влияние на средата. В това отношение може да се каже, че различията не пораждат проблем във взаимодействията между децата в училище, ако те имат правилно изградени модели на поведение в извънучилищната си среда.

За това децата още от най-ранна детска възраст у дома трябва да бъдат възпитавани в ценностите на съвременното демократично общество - интеркултурно и високонравствено.

               Интеркултурното образование е държавна политика, която признава, че националното единство не се оспорва и не може да се разруши от наличието на различни културни общности. Доколкото е държавна политика, то определя кои са тези културни общности и образци, към които индивидът би могъл да принадлежи. Тъкмо затова знанието за "другия" е дело на образованието и то е само първата необходима, но недостатъчна стъпка към формиране на култура на толерантността; само едната страна на интеркултурното образование. По тази причина Съветът на Европа е една от първите организации, които започват да развиват дейност в тази област, както в така и извън училище. Съобразявайки се с най-новите тенденции на образователната теория и практика той прави много за промяната на акцента на програмите. Мирното развитие на общество, което съчетава много култури, изисква усилията на всички негови членове. Именно чрез образованието се откриват взаимовръзките и се преодоляват бариерите в обществото. Като член на Съвета на Европа от 1992 година, България също върви в тази посока, възползвайки се от някои от програмите.

                Има основание твърдението, че културното различие все още не се е превърнало в значим проблем на българското образование. И това е така най-вече поради фактическата етническа хомогенност на съвременното българско училище. Могат да се посочат редица негативни примери за начина на съществуване на "смесеното" училище, но все пак то е стъпка към създаване на възможност за интеркултурно образование, но само ако училищата не се делят на "нормални", "смесени", "цигански", и ако културното различие между децата се постави като проблем. Нещо повече - "смесеното" училище може да даде прекрасни възможности за обогатяване и взаимно опознаване, но само ако извън училището децата са възпитани в толерантност, в приемане на различията. Това изискване се отнася за всички участници в процеса. В съвременното българско "смесено" училище или паралелка много често  мнозинството става жертва на нетолерантността на ромското малцинство, обременено от домашното си възпитание и мисълта, че само то може да бъде дискриминирано и има право да се защитава от това за сметка на другите и техните права. Тук особено място имат различните неправителствени и ромски организации, които трябва да работят да интеркултурното възпитание на ромските деца.

                   Когато говорим за интеркултурно възпитание и взаимна толерантност е редно да споменем и за другите етнически малцинства - арменци, евреи  в някои области, а в други - турци, власи и т. н. Интересното е, че децата с арменски или еврейски етнически произход не се чувстват различни или дискриминирани от своите връстници в училище и имат самочувствието на индивиди, носители на други, но достойни традиция, език, история.

                    По друг начин обаче стои въпросът за децата с различни физически увреждания, психически проблеми или специфични образователни потребности.

Много често те са отделяни в специализирани училища, където за тях се полагат специфични грижи от квалифицирани преподаватели, но едновременно с тези положителни страни на системата  има и редица недостатъци. В специализираните училища децата се чувстват изолирани, у тях се създава комплекс за малоценност, те не се научават да общуват със своите "нормални" връстници, а това по-късно затруднява тяхната социална реализация. За цял живот те остават изолирани и неспособни за нормална комуникация с околния свят.

                    Причините за тези проблеми не са само в образованието и училището, а са ситуирани в отношението на цялото ни общество към хората с увреждания. В градовете ни няма достъпна за тях среда, административните сгради, транспортните средства, заведенията за обществено хранене не са пригодени за инвалидни колички например. Всичко това оказва влияние върху възпитанието на децата.  Макар те да са по-толерантни от възрастните,  често не разбират потребностите на техните "различни" връстници. Именно затова трябва да се работи в българското училище. Децата трябва да се възпитават в дух на приемане и разбиране на децата с увреждания, за да могат те да се интегрират успешно в масово училище, където да се научат да общуват пълноценно. За да стане това е необходимо да се пригоди и материалната среда, да се обучат учители и педагози, които да работят правилно за постигането на тази благородна цел. Всичко това изисква време и много финансови и материални ресурси, но е важно, защото отношението към "различните" е съществена част от културата и нравствеността на обществото.

                 Всеки индивид притежава различни дарби, всеки има право да учи и да запознае другите с културата си, всички деца имат правото да бъдат равнопоставени, а да бъдат осъществени всички тези права отговорност носи българското училище. Само с разбирането на цялото общество, със съдействието на всички културни правителствени и неправителствени организации и подкрепата на държавата, то ще може да се справи блестящо с тази важна отговорност.

              

 

 

 

 



БИБЛИОГРАФИЯ:

 

1. "Европа е повече, отколкото си мислите", Съвет на Европа, 09.2002
2.  Майя Грекова и др., "Свят и личност за  12 клас", Просвета, 2002, София
3. Вирджиния Сатир, "Новото човекотворчество" , Отворено общество, 1997, София
4. А.А.Люблинска , "Детска психология", Наука и изкуство , София, 1978
5. В. Аванесова и др.,"Детето от предучилищна възраст", Народна просвета, София,1979