Иван Вазов е автор, чието творчество е пропито от мисълта за Родината. В произведенията си, той възхвалява “всичко българско и родно” и се прекланя пред родината. Някои от тях са свързани с идеята на национално-освободителните действия (“Опълченците на Шипка”),  други разказват за живота на българите под турско робство (“Под игото”), а трети за трудното ежедневие на емигрантите в чужбина (“Немили-Недраги”).

     Не е случайно, че един от най-обичаните разкази на народния творец е озаглавен “Една българка”. За пръв път той е бил публикуван през 1899г. под името “Челопешката гора”, но по-късно през 1902г. при преработката на текста Вазов променя заглавието на “Една българка”. Образът на баба Илийца въплащава родолюбието и смелостта, майчината обич и загрижеността, жертвоготовността на българката по време на националноосвободителнтите действия. Не случайно Вазов е пояснил главната дума “българка” в заглавието с числителното “една”. Това говори за факта, че малко българи са били способни да извършат дело подобно на Илийчиното. Героинята ,баба Илийца , сред ужаса от разгрома на Априлското въстание от 1876г., е поставена пред морален избор, да се докаже по възможно най-добрия начин като истинска християнка, родолюбива българка и истинска майка. Тя постига всичко това. Трогателен е и диалогът между Илийца и бунтовника. Доброта и сърдечност бликат от думите на бабата когато той я пита: :”Къде ще се дяна бабо
сега?”, а тя непринудено казва: “Как къде? Ами у дома!”. Предложението й е поднесено така, сякаш е най-естественото нещо в света. Това само може да подсили нравствената красота на героинята. Неуспорим е фактът, че заглавието “Една българка” най-точно характеризита , както баба Илийца, така и делата й.

      Иван Вазов е избрал за метатекст към разказа си стихът: ”Аферим, бабо, машаллах!”. Това може да се преведе приблизително като: “Браво, бабо, браво”. Думи на благодарност и благослов, които Вазов не случайно е избрал за мото на “Една българка”. Това е цитат от народна песен, а както знаем фолклорът изразява колективното мнение на народа.  Чрез стиха Вазов изразява оценката си за българката още преди да започне да разказва “случката”. Със същият стих (“Аферим, бабо, машаллах”) е възпята и духовната красота на майката отгледала   онзи юнак Стоян, когото турци  „на два го пъ­тя вардили, / на третия го хванали.” Дори враговете на хайдутина искрено се прекланят пред нравствената красота на жената, която го е отгледала с думите: „Аферим, бабо, машаллах! Още един такъв да отгледаш!”. Образът на Илийца и майката на Стоян сякаш се сливат в един – този на истинската българка. Достойната българка, отглеждаща синовете на България. От тоизи образ бликат толкова много обич, доброта, красота, човечност, патриотизъм и желание за саможертва. Точно затова благодарствените слова към майката на хайдутина звучат със същата сила както и метатекста на Вазов. Ето как само с три думи поетът и целия народ успяват да отдадат нуждана почит и благодарност към българката. Тези думи сякаш не са написали, а бликат от душата. Не би могло да се намери друго, така кратко и толкова вълнуващо обръщение.