avatar

В-к Култура: Бележки от предизборната дискусия "Образованието - диалог за бъдещето", 20.IX, София

от arebe magare на 14.09.2014 19:17 0 коментара , 108 прочита

„Избори в училище“

Бележки от предизборната дискусия "Образованието - диалог за бъдещето", 20 септември 2014, София

Когато има избори, учебните занятия се отменят. Такова е разпореждането. На влизане в избирателната секция ме обграждат нагледи за нещата, които не зависят от мен – какво значи, например, да имаш най-малкия бюджет за образование в Европа; какво значи учебната програма да не се променя с десетилетия, както личи от немръдналите тематични табла в стаите и коридорите. Нямам думата и за методите на преподаване, за оценяването, за нищо. Каква подигравка към добросъвестните ми опити да гласувам! Но и към собствените ми надежди, че гласувам що-годе информирано; поради прекомерен скептицизъм дори не знам какво са ми обещавали през годините.
 
От 2011 г. Явор Джонев, съосновател на Института за прогресивно образование, събира хора и организации, които имат ясна визия по отношение на просветната реформа. Тези визии, разбира се, са различни – обединява ги главно фактът, че идват отдолу, откъм „корените на тревата”, ако си позволя да преведа буквално английския идиом за движение, тръгнало от най-ниското възможно ниво на представителност. На 20 септември т.г. организациите от „Диалог за бъдещето” предизвикаха основните партии не просто да представят накуп програмите си в областта на образованието, а и да ги разширят, отговаряйки на конкретни въпроси, които засягат една или друга заинтересувана група – и така да поемат повече обещания, повече отговорности – а и повече рискове извън обсега на гладките фрази.
И така: от поканените се отзоваха ГЕРБ, БСП, Реформаторски блок и Патриотичен фронт. Поради новостта на формата вероятно, политическите сили не си бяха дали сметка, че изказванията им ще бъдат излъчвани онлайн, записвани, коментирани от заинтересовани общности, които след това ще държат сметка за тяхното изпълнение. Поради това участниците невинаги разбираха, че всяко изказано твърдение трябва да отразява не просто личното им мнение, а поет от цялата им политическа сила ангажимент. И все пак изложенията (писани в отговор на предварително зададени от организациите 14 въпроса) ясно показваха посоката, в която би тръгнало образованието, ако всяка от тях получи нужната власт.
Снежана Дукова от ГЕРБ, например, заяви, че от нейната партия ще продължат с централизираното управление на образованието и няма да правят постъпки за неговата либерализация. Дукова изрично посочи, че образованието служи на държавата - и заскоби всякаква възможност за широк дебат по учебната програма, въвеждането на алтернативни училища и учебни форми и т.н. Подразбираше се, че държавата, от своя страна, трябва да служи на бизнеса. Тя каза, че тъкмо бизнесът (без уточнения за кои точно сектори става дума) ще участва в определянето на учебните програми, за да поръча нужните за своите цели работници. Подобно участие във вземането на решения обаче не беше предвидено за останалите групи от обществото. На въпрос от публиката „Какво правим с родителите и учениците, които не са съгласни с провежданата от министерството политика”, представителката на ГЕРБ отговори: „Ние нямаме работници по съзнание, нито работници по образование”. Монопол на държавата върху образованието ще има, потвърди още бившата училищна директорка – и заяви, че не вижда нужда от радикална реформа на МОН, тъй като личният й опит с тях бил удовлетворителен. С напредването на дискусията въпросите все по-рядко получаваха конкретен отговор (дори след повторно настояване, например, за приблизителна цифра на предвидения за образование процент от БВП). Както научихме, обещанието за повече пари за образование не представлява ангажимент на държавата, тъй като „ние научихме учителите да кандидатстват по проекти”. Опитите на публиката да извлече дискусията от пределите на мъгляво-позитивистичното доведе до все по-честата употреба на фрази като „полифункционален и моногамен учебен процес” и „психофизически профил”. В нито един момент Снежана Дукова и Ирена Коцева от ГЕРБ не заявиха, че не са упълномощени да отговорят на даден въпрос, нито предложиха да му отговорят писмено след консултация с партията си. Вместо това, дори повишиха тон на залата, позволила си да „прекали” с настояването за отговор. Като цяло, едно бъдещо управление на ГЕРБ би било добро за онзи родител, който има дете в частно училище и би искал да се възползва по някакъв начин от държавната субсидия за образование, и общо взето е доволен от програмата, методиката, управлението и пр. на образователната система.
Удовлетворение от статуквото и стремеж към засилване на характерната за него централизация личеше и от изложението на представителката на БСП Надя Младенова. Акцент в нейното изложение беше свиването на съществуващата либерализация чрез монопол на държавата не само върху учебното съдържание, но и върху точните му формулировки – чрез „одържавяване” на практическата работа по писането на единен учебник. За автономност в избора на учебно съдържание очевидно и дума не можеше да става, както впрочем и за каквото и да било движение към повече самоуправление на училища, свобода на учителя, самоинициатива на учениците. Напротив – Младенова използва познатата отпреди 1989 г. фраза „автономност – в рамките на колектива и за публични цели”, очевидно без да влага в нея каквато и да било ирония, както и без да съзнава степента на съдържащата се в нея несвобода. Свободата като цяло очевидно не беше ценност, тъй като вторият конкретен акцент в програмата на БСП беше „затягане на дисциплината”. Представителката на БСП не се ангажира с конкретни мерки за заздравяване на „хватката” върху ученика, но на няколко пъти подчерта, че в анкетата на МОН е имало и предложения това да става с бой.
Младенова заяви, че няма нужда от по-голяма диверсификация на учебния процес, тъй като наличието на специализирани гимназии и техникуми предлагало достатъчно разнообразие. Тя отговори отрицателно и на идеята децата в частните училища също да се възползват от държавните субсидии – като се мотивира с твърдението, че обучението в държавните училища е достатъчно добро и желаещите могат да ползват субсидиите си там. Лайтмотивът в нейното изложение беше „стратегическо планиране”, което като че ли означаваше, че министерството ще предаде още по-нагоре отговорността за определяне на цялостната посока на българското образование.
Като цяло, образователната програма на БСП имаше за цел да ухажва не родителите, а по-скоро учителите – и особено онези от тях, които виждат авторитета като функция на властта и нейните санкции. Към тях бяха обърнати и споменатите в началото мерки за привличане на нови хора в системата – чрез социални пакети за млади учители, стипендии за студенти по педагогика и пр. Липсата на ангажимент с конкретен дял от БВП за образование обаче подсказа, че подобни мерки, ако бъдат изпълнени, ще бъдат по-скоро минимални, близо до формата на социалните помощи, каквато е и досегашната практика. Техните предложения ще се харесат и на онези избиратели, които силно ценят устойчивостта и смятат, че единството на нацията предполага държавно налагана политика на единомислие по определени въпроси; тези, които са склонни да жертват правото си на избор, защото се боят от избора на другите.
Програмата на Реформаторския блок звучеше в точно противоположната тоналност. Като цяло тя спокойно можеше да бъде написана от някой от присъстващите в залата представители на образователни сдружения, неправителствени организации и пр. Автономността, от която толкова бягаха представителите на БСП и ГЕРБ, беше самото ядро на техните идеи – с безпрецедентни за българската история нива на самоуправление както по отношение на методиката, така и по отношение на програмата. Нивото на участие на държавата беше фиксирано в определянето на държавните образователни изисквания, в мониторинга на работата в училищата, усилията по разпространение на добрите практики и валидирането на знанията и уменията, придобити извън системата. Показателно беше предложението инспекторатът да бъде изваден от системата на МОН, така че да осъществява ефективен контрол върху всички нейни звена (а не само върху най-ниските, както е сега). Нещо повече – според реформаторите, дори държавните образователни изисквания трябва да подлежат на контрол от общността, като експертните гилдии – напр. Съюзът на математиците – имат право да предлагат корекции, а министерството е длъжно да дава официален отговор на техните предложения. Самият инспекторат – призван да гарантира спазването на тези изисквания и качеството на образованието, както и да следи либерализмът да не доведе до навлизането на секти, религиозни учения и пр. – би бил сформиран от учители с опит, вместо от чиновници. Всички деца ще получават държавна субсидия за образование, независимо от избраната образователна форма. Като цяло, предложената програма срещна много радушен прием сред привържениците на новаторски педагогически подходи; очевидно идеалният избирател на РБ е тъкмо родител с конкретна визия за образованието на децата си. Първият препъникамък в плановете дойде, когато им беше зададен въпрос за интеграцията на ромските общности – там, където родителите нерядко биха избрали да оставят децата си без формално образование. Неподготвена – въпреки логичността на подобно възражение – представителката на РБ Гергана Николова отговори рязко, че социализацията не е сред задълженията на и без това претоварените учители. Последващите реплики доведоха до опити на колегите й от блока да смекчат подобно отхвърляне на извънредно значимата тема, но като цяло остана впечатлението, че реформаторите не са се постарали да постигнат консенсус по този въпрос. А биха могли, тъй като точно този тип възражения са дежурната министерска реакция на въпроса защо българското образование не върви към либерализация. Вместо да отговарят, че обикновено си имат работа със силно мотивирани родители с ясни възгледи за това как искат да изглежда образованието на децата им, биха могли да помислят защо адаптивните решения могат да бъдат по-добри за всички деца, независимо от произхода им; да докажат – ако могат, че обучението по мярка всъщност води до по-съпоставими като качество резултати от унифицирания подход. Също така импулсивно прозвуча и отговорът на въпроса „какво ще проверяват инспекторите, ако всяко училище има своя програма”. Вместо да си припомнят, че са говорили за държавни образователни изисквания, реформаторите отговориха: „поведението на учениците”, очевидно представяйки си твърде утопична картина на рязък преход от крайна централизация към пълна децентрализация на образованието. Или може би не си представяха някога да им се наложи да прилагат програмата си на практика и да успокояват страховете на хора, различни от техния електорат.
А тези страхове са реални и лесно употребими. Те са истинската причина промяна в образованието да няма или да е много бавна и в неясна посока. Впрочем, за една част от населението промяна има и тя е дори прекомерна, недопустима, страшна – училището е позволило излишна, по тяхному, идеологическа свобода. В този дух бяха обикалящите из интернет предложения за горене на учебник за трети клас, в който формулировките по определени теми се отклонявали от класическите. Което не значи, че всички поддръжници на патриотичната линия в образованието са непременно екстремисти и не могат да влязат в диалог или да имат балансирано мнение по конкретни въпроси. Представителят на „Патриотичен фронт” проф. Боян Лалов например говори дълго във встъпителните си думи за хуманност, екстраполация в обучението, както и за подозрителността на държавата към науката и нежеланието й да се вслушва в нея. Споменаваше се името на проф. Сендов, необходимостта да търсим обратната връзка от страна на децата. Този увод обаче влизаше в рязък контраст с репликите в последвалата дискусия, които – от съжалението, че ромите вече не ходят „трудоваци”, та по задължение да придобият определени умения, до драматичния пример за някакъв клас, в който българчетата били малцинство - говореха по-скоро за насилствена асимилация и насилствено удържане на единството, вместо за екстраполация, вслушване в децата и зачитане на резултатите на науката (за съжаление, никой не попита какво правим с научните изследвания, които противоречат на патриотичната рамка). Струва ми се, че въпреки периодичното използване на точно такива настроения за отклоняване на публичното внимание през последните години, много малко хора в залата приемаха сериозно възможността тези нагласи да получат конкретен израз в нови образователни политики. Не че експозето на проф. Лалов беше мислено като реална програма за промяна в образованието – по-скоро промяната беше плашилото, фантомът, от който Патриотичният фронт предлагаше да ни пази. Хуманно.
Това поне видях аз. Другите в публиката може да са видели нещо различно. Интересно е доколко представителите на партиите видяха във внимателно организирания дебат, конкретните въпроси и заинтересованите групи пред себе си причина да преосмислят или доразработят образователния дял от програмите си; доколко виждат хора, готови да пренебрегнат „традиционни лоялности”, „наказателен вот” или – как беше? – „психофизически профил” и да гласуват за мечтаното от тях бъдеще на образованието.
Така и така изборите се провеждат в училище.
Зорница Христова

В-к Култура


Вижте в превод на същия автор:

Интервю на проф. Чомски за образованието, публикувано в сп. Radical Pedagogy и преведено за в-к Култура


+

Видеозапис от събитието

Разпечатване