Може по някое време да ни дадеш някой жокер :)

Жокер ли?

Ето го:

строката
"без прощальных некрологов"
в оригинала звучи така:
"без упойки, без жалейки"

Позволете да се включа. Преди много време съм чувал и дори пял подобно стихотворение на български. Мисля че е свързано с професията на военния летец. Честно казано мислех че е народно творчество. Ще се радвам ако науча кой е автора. С уважение: Conche

Заповядайте!
Не е от народното творчество. Има автора си. И той е много прочут из България ;-)

Ала Вие сте прави в това отношение, че този автор има поне още едно стихотворение за летене, но струва ми се, той никога не бе летец.

Здравейте ! Ако твърдите, че има автор - бих предположил за Пеньо Пенев ! Чувал съм, че той има стихотворение за военните. Conche

Не!

Но защо мислете, че тук става дума тъкмо за военен летец?

Е, добре, няма да измъчвам. Може би преводът е лошав.
Ето го оригиналът на стихотворението:

***
Ще умра на път, летейки
    в бели, гибелни мъгли —
        без упойки, без жалейки,
            без останки, без следи…
Само пистата ще знае
    накъде съм излетял
        и трагично ще сияе
            като прост мемориал.
Ако искаш да ме тъсиш,
    към летището ела —
        между гигантските кръстове
            с алуминиеви крила.
Спри пред листа с разписания —
    там със шрифт уголемен
        в цифри и във разстояния
            е разказано за мен…

Ей сега ще ми кажете ли  кой е неговия автор? ;-)

Я гледай ти - с Операта всичко си е наред и може да се коментира. С Мозилата се появи странния проблем, при който не се вижда бутонът за нов коментар тук. Нека пишещите да го имат предвид.

Отговорът е Владимир Башев. Поетът умира при автомобилна катастрофа и първият стих от това стихотворение звучи като предсказание.

Мога да кажа, че тъкмо в българската поезия има доста такива "предсказания". Например, постоянни опасения за тъмнината в стиховете на П. Яворов (Крачолов).
А как той свършил живота си, споменавате ли?

           След смъртта на Лора, Яворов прави неуспешен опит за самоубийство, в резултат на който ослепява. Поетът е съкрушен от мълвата, че е убиец и от съдебния процес. На 29 октомври 1914 година взема голяма доза отрова и се застрелва. 

Яворов се самоубива, но вижда призракът на смъртта още през 1905 година, когато написва:

СМЪРТТА

Смъртта - ужасен призрак! В най-ранна възраст още,
когато по-далеко от майчини си пазви
света едва познавах,един безимен страх
загнезден бе у мене - и може би то беше
страхът от нея само, в гърдите ми проникнал,
из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах
началото и края на цялата човешка
тревога под небето - че също тъй пред нея
трепереха и старци, отдавна своя дял
отзели на земята и млади в свидна пролет
на крехката си младост.

И в сънища нерядко
аз виждах тоя призрак: из тайния предел
на ада скелет, идещ в нощ - черна плащеница,
самата нощ, бих казал, наметната повихрил
над плахата вселена, с размахната коса
по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,
на молния подобна. Аз виждах този призрак,
от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса
зловещо обрисуван, безмълвно да размахва
на времето крилата, да хвърля мрачна сянка
над суши и морета, понесъл се напред,
в следите на живота.

И аз разбирах вече
началото и края на всичката човешка
тревога под небето: че крепости навред
издигани аз гледах при бягството всеобщо
от тоя грозен призрак, все крепости високи,
издигани с надежда зад техните стени
без страх от смърт душата спокойно да почине.
И крепост да издигне, натрупал гледах някой
от трупове човешки градиво планини,
помагайки, безумец, на същата оная,
напразно от която спасение сам дири.
И крепост да намери, запалил друг свещта
на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,
нещастник, пред вратите на брата си,когото
еднакво неизбежно очаква пак смъртта.
И тисячите още, най-пъстра върволица
молепсани страхливци по всичките посоки
на земната пустиня, и тисячите - чак
до оня клет нещастник, що с крадения в мрак
от чуждо гърло залък излишен път зората
сред живите посреща...

Несретник безприютен,
в тъма самси изгубен, да заглуша страхът,
обладал ми душата, аз гръдно викнах песен
на горестна самотност - и ехото отвърна
из пущинаци стръмни, където все без път
след него се залутах. Но вместо да намеря
там празник на живота,  тържествен и безкраен
в лице смъртта погледнах:тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
с мъглата подранила на есенната вечер.

Тя беше само поглед, чиято дълбина,
загадъчно бездънна, сияе отразена
над нази в небосвода. Тя бе едно велико
мълчание сред всичко - сковало всеки ек
по цялата вселена. Една мечта самотна,
последила тревожно, от себе си пленена,
виденията свои далеч от век на век.
И наедно с диха й на всеки миг вълшебно
из хаосите никнат в плът сънищата нейни.
И всеки миг умира тъй също някой свят,
в плът неин сън облечен. И безначално - няма
край нигде отбелязан стремлението нейно
из пътя на безкрая...

В тоз шеметен полет
смъртта в лице погледнах - душа на вековете,
свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената
на всеки страх от нея, с цената на страхът
и смисъла в живота. И бягат пак тълпите
пред майката велика, и кретам аз магесан
от нея-и след нея-по своя земен път...

Проблемът ми се оправи с изчистване на кеша.

Марк, като си говорим за предсказания на поети, които са са сбъднали - виж тук.

Но преди това той... изстрели в слепоочието си и... загуби не живота си, а зрението. Оживял слепи, като че ли по някакво чудо!
само заради да го карат по съдебни зали и прокуратура през цялата година. Под силно влияние на роден дом на горката и любимата му жена Лора.
И тогава той свърши всчкото, като се самоубил повторно.
"Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея"

И все пак какво стана с автора на стихотворението?! С уважение : Conche

С Владимир Башев ли? Той загинал в автомобилна катастрофа "в бели гибелни мъгли, без упойки, без жалейки"