Нели, много хубаво умееш да преразказваш :)

Продължавам да мисля (до пълно зацикляне  ) кое е диалог: дали само пряката реч или пряката реч + авторовата, която го пояснява, като се опитвам да изхождам от същността на понятието. Ако определим, че диалог е само пряката реч (при положение, че става въпрос за разговор между две и повече лица), тогава той по какво ще се отличи, различи от нея? Отговор: вероятно разликата е, че пряка реч може да има и при монолога.

Когато преразказваме диалог и превръщаме пряката реч в непряка, ние създаваме преразказан текст. Преразказите могат да бъдат най-различни според вида на текста: преразказ на текст описание, на текст повествование, на разсъждение и др. В тази връзка ние можем да направим преразказ на диалог или казано по друг начин това е преразказан диалог. Е, в такъв случай преразказаният диалог диалог ли е, или не е, та макар и преразказан?

И понеже, когато нещо не ми е ясно, трудно го оставям неразгадано, днес снимах от Речника на литературните термини статията за диалог.

ДИАЛОГ (гр. dialogos - разговор между две лица)

1. Разговор между две или повече лица. Диалогът е важно художествено средство, което предава ярко, целенасочено, образно, философски вглъбено противоречията и борбите в живота човешките мисли, преживявания и стремежи. Намира широко приложение в литературните произведения.

Диалогът е един от елементите, които дават представа за художест­веното майсторство. Нужно е той да бъде свободен и непринуден, а същевременно пестелив и целенасочен. Чрез него се мотивират някои от постъпките и намеренията на литературния герой, разкриват се типични и индивидуални черти на човешкия характер. Ценно в диалога е, когато зад обикновените ре­плики се крие богат подтекст, когато се загатва за скрити мисли, чувства и стремежи на героите.

Диалогът се среща в някои стихотворения (напр. «Край огнището» от П. К. Яворов). В тях той спомага да се изразят живо и драматично чув­ствата на различни лица. За лириката обаче по-характерна е монологичната форма на изложение. В епическите произведения диалогът е застъпен по-широко, подчинен е на художествения замисъл на писателя и допринася за изобразяване на сложните отношения между хората. Най-голямо значение има диалогът в драматическите произведения. В тях той е основна форма на изло­жение, главно средство за изобразяване на лицата при техните постъпки, взаимоотношения и борби. Диалогът е основа на театралното изкуство. Той е форма за разгръщане и развитие на драматическото действие. Главно чрез него се изграждат сценичните образи, чрез него действащите лица се про­тивопоставят едни на други, борят се, разграничават се и се свързват.

Диалогът в литературното произведение е важно средство за характеристика на лицата чрез тяхната реч, чрез техните мисли и преживявания, изразени в разговор, чрез изказвания на други лица за техни дела. Напр. в разказа «Една българка» от Ив. Вазов в разговорите на баба Илийца с турците, с калугера и бунтовника изпъкват безстрашието, упоритостта и патриотизмът на обикновената жена от народа,
суровостта на разярените турци, страрахливостта на калугера-егоист, самоотричането на измъчения борец. Чрез диалога лицата в художественото произведение се рисуват по-живо, по-плътно, по непосредствено, както в действителния живот. Важна съставка в композицията на епическото произведение, диалогът обикновено внася разнообразие и движение в повествованието.

Погледнат в исторически аспект, диалогът търпи развитие. Например в драмата той се променя както по съдържание, така и по структура. В античната драматургия диалогът е построен от отделни монолози: едно действащо лице говори продължително, след което друго действащо лице му отговаря по подобен начин. С течение на времето диалогът в драматическите произведения става по-кратък, по-сбит и се приближава до обикновената естествена форма на разговор.

В съвременната драматургия някои писатели-модернисти се стремят да избягват диалога и в цели свои пиеси да го заменят с монолог (Жан Кокто в „Човешки глас”), Самуел Бекет в „Последната магнитофонна лента” и „Играта”). Така те по-успешно показват самотността и отчуждението на човека в буржоазното общество, по-сполучливо изразяват драматизма на бездействието.

2. Литературно-публицистичен вид. Чрез разговор или спор се показват определени схващания на автора. Такива са диалозите на Платон, на Дидро (напр. «Внукът на Рамо»), «Мати Болгария» на Н. Бозвели и др.

3. Малко драматическо произведение, в което обикновено участват две действащи лица. През време на Възраждането, около средата на XIX в., у нас се създават първите опити в областта на драмата — диалозите, писани на просветни и патриотични теми главно от учители и изпълнявани от ученици. Например «Училище и учение си ест обичай в Долна Мизия» (1852) от Й. X. К. Джинот. Диалози пише и П. Р. Славейков («Иван и Стоян», «Син и майка»). Тези диалози преследват дидактични и патриотични цели. Начална стъпка в развитието на нашата драма, те имат малка художествена стойност.