ПрологМихлюзово беше китно малко селце, скрито от цивилизацията някъде из гънките на Родопа планина.Като чуете “малко”, сещайте се за двеста и петдесет души, от които почти двеста пенсионери, двайсетина души – семейства на военни от близката застава, и един катун цигани калайджии.Калайджиите само се водеха жители на селото, защото непрекъснато обикаляха района в търсене на прехрана. След всяка обиколка из близките села и махали популацията на охранените кокошки в тях значително намаляваше. Всяка сутрин бабички кълняха де що видят, че любимата им кокошка снощи е била отнесена я от пор, я от лисица, дядовците псуваха зверски и нощем залагаха капани, а семействата на мургавите катунари видимо заглаждаха косъм.Най-близкото село до Михлюзово – на няма и пет километра – беше Магърдич Халваджияново, основано някога от арменски бежанци от Турция. Двете села открай време си имаха закачка – арменците подкачаха михлюзляни, че селото им било наречено така заради пословичния им мързел. Селяните от Михлюзово обаче не падаха по-долу и им отговаряха, че освен от халва и локум, арменците от нищо друго не отбирали и че не виждали по-далеч от носовете си.Още от царско време между двете села се носеха клюки, които заместваха липсата на новини от външния свят. В този район само веднъж седмично пощаджийката Пепа носеше писмата за военните от заставата и по един брой на “Работническо дело” – за заставата и за кмета на Михлюзово.Клюката беше единственото нещо по тези места, което разнообразяваше монотонния живот на народонаселението. Тя обикновено тръгваше от някаква съвсем обикновена случка, но след като обиколеше селото, преразказана и украсена многократно, добиваше съвсем ново значение.После, когато някой от едното село идеше по работа до съседното или пък някой пришълец минеше инцидентно по тия места, клюката тръгваше като “живата истина” из него и така – от уста на уста – се украсяваше лавинообразно по такъв начин, че дори авторът й да я чуеше, не познаваше, че става дума за разказаното от него събитие. А само цъкаше учудено с език и казваше: “Ццц, мааа му стара! И на мен нещо подобно ми се е случвало, ама чак пък толкова!”
Част 1Първа клюка: Как Граничарят Тервел докато чакал пощаджийката Пепа се напил, а после пиян като джигит гонил с коня си Краси бабичките из селото и стрелял с автомата по тях:)
Двамата се гледаха мълчаливо около минута. Пепа дишаше тежко, а Горан се чудеше тая “Украйна” струва ли се да се краде или не си струва.
- Е че, аде ела да ми помогнеш де! – сопна се накрая Пепа.
Горан с неохота пусна коленете си и се изправи.
- Що стана, ма?
- Веригата се скъса, не видиш ли? – изпъшка Пепа – Цял километър я тиках тая пущина!
Пепа тикна велосипеда в ръцете на Горан
- Абе, Горане, що не вземеш да я откраднеш? Само добро ще ми направиш. Ще ми купят някое по-леко колело.
- Ааа, сакън – ухили се Горан, беше преценил, че тоя боклук не си струва усилята – Ний не крадем, другарко. Ний сме честни цигани. Превъзпитани.
- Превъзпитан си ти! – огледа го добре Пепа – Колкото си си мил ушите някога, толкова си превъзпитан. Де го Тервел?
- Ми май към селото отпраши.
- Щооо? – Пепа беше възмутена.
- Ми няква задача май му излезе... – неопределено каза Горан. – Каза да ми дадеш вестникът на мене. Аз ще го ...
- Аха, на тебе! – сопна се Пепа – Я дръж!
И докато Горан се усети, Пепа му нахлузи тежката пощаджийска чанта на врата.
- Тикай сега до селото! Цялата съм вир вода. Там ще се разберем.
Горан си глътна езика. Без да се усети, започна да тика колелото след Пепа. Този вестник май щеше да му излезе през носа. Ама и като се разбереше, че излъга Тервел, че Пепа щяла да се омъжва утре...
............Маестровица загърна баницата в една вехта кърпа и отиде да намери трески за да опали печката. Снощи мъжот и се бе отличил и трябваше да го награди. Тая печка не беше палена от зимата, щото Маестровица сега готвеше на пещника отвън, ама нали и трябваше фурна за баницата, та затова сега реши да я запали. Маестровица беше майсторка в баниците и много хора я споменаваха с добро, защото тя правеше баниците на кажи-речи цялото село, ама Маестрото опитваше вкусотиите й редичко – само като свърши добре работата. А снощи той се върна бая подпит от годявката в Пич-маала и налетя на Маестровица още от прага.
Благославяйки наум хубавата ракия с която го бяха гостили ония вагабонти от Пич-маала, Маестровица натъпка с дребни трески казанчето и го понесе с почти танцова стъпка към печката – тип циганска любов, ама малко по-голяма. Маестровица беше едра и яка жена, направо женище и казанчето можеше да го носи на кутрето си, както беше пълно с кюмюр. За сметка на това пък, Маестрото беше дребен и сух като стафида. Беше неук и можеше само да свири на кларнет. Цяла къща беше вдигнал с тоя кларнет, три дъщери беше пратил да учат в Стара Загора – първата повлече след себе си останалите две, беше отървал и интернирането с тоя кларнет - много му знаеше устата като си клъвнеше малко, а той пиеше много. Но предишните кметове го спасяваха от доносите, щото веселеше не само цялото село, ами и арменците и граничарите.
Сега спеше като заклан, повит с една черга и караше мазилката от източната страна да се рони с канското си хъркане. Животните в къщата му бяха свикнали и не се плашеха.
Маестровица запали печката и отиде да нахрани кокошките. Фурната трябваше да загрее малко.
.........
Стричка-билкарката (местните не можаха да се научат да казват “сестричка” на бившата медицинска сестра довята тук от неясна съдба преди десет години) седеше в сянката на една борова туфа, задържала се по неясни причини в този осечен отпреди петнайсет години район, на върха на едно хълмче, от което се виждаха еднакво добре и Михлюзово и Магърдич-халваджияново, че даже и една вишка на заставата. Времето беше душно и Стричка си вееше с полите на ленената си рокля.
- Зафусти са ма, безсрамнице!
Един скърцащ глас стресна Стричка. Тя се озърна. От едната и страна се задаваше едно сгърбено чудо, кафяво на цвят – баба Нисъйбе – Електриката, или както за по-кратко и викаха Щепселинка. Преди седем-осем години тя се бе запознала със закона на Ом по много категоричен начин – внук и беше решил да я ползва за помощник при електрефицирането на Пич-маала, по-точно тя бе изиграла ролята на фазомер, но тая дума тя не запомни, и все я бъркаше със “щепсел”. В минути на бяс, тази дума тя употребяваше като най-люта ругатня срещу враговете си. Баба Нисъйбе беше прочута с умението си да се промъква тихо.
- Що щеш тука, ма кукувице! На ония от заставата ли даваш знаци? – избълва баба Нисъйбе още един-два гущера.
- Сядай, стига си джафкала – отвърна на поздрава й Стричка. – Ще вземеш да пукнеш тука, ще се чудя после кво да та правя.
- Ооох, дъщеее, зле съм дъщееее – смени лада бабката – Ще съ мре, дъщеее...
- Де си ръгнала тогаз? – запита я Стричка – В тая жега, с тоя денк на гърба?
- Гъби, мойто момичи, гъбки малко... морът ма от глад тия неблагодарници, дет с тия две ръце от къс месо съм ги отгледала...
- А, те затуй нищо не намерили вчера твойте непрокопсаници. Сичките гъби си обрала от Пловдив, чак до гръцко!
- Чи как да намерят? Сгазват гъбата и ни я виждат.
- Я да видя? Малееее, ми те все мухоморки ма! На кого шъ ги даваш. Кьорава мухоморка не мога да открия от една година. Ти си била значи!
- Е, ади, ще ти дам една-две. Ша черпиш две цигари!
Сделката почти беше сключена, когато откъм Михлюзово се разнесе стрелба. Двете жени забравиха набързо гъбите и цигарите и хукнаха да се крият из дърветата и там налетяха на Оллорес Торбаросян.
- Ти откога си тука бе! – викна уплашено баба Нисъйбе
- Ми ся дойдох – смутолеви Оллорес.
Всъщност беше залегнал зад гърбовете им от десетина минути. Тука си чукаха срещи със Стричка, а не искаше това да се разчува.
По едно време пукотевицата в Михлюзово позамря. Виковете също. Чуваше се само рева на джипа от заставата.
Таман тримата се надигнаха и се разнесе гръм.
Беше гръмнала печката на Маестровица.
Тервел и науката
Тервел винаги се е мислел за учен чУвек, защото навремето баща му го беше пратил в околийския град да се изучи. Естествено на него 1 учебен срок му стигна да изучи всичките науки, че и музиката и физическото възпитание. Днес той може да слуша Маестрото по цели часове и от време на време дори му залепва по някоя петолевка на челото. Това, че после пак върху него прилага знанията си по ФКС, е отделен въпрос... Та точно днес новината, че Пепа пощаджийката се жени, накара вечно жадното му сърце да изтръпне. Ах таз ракийка и още повече: ах тея танциии! Защото дълбоко в себе си граничарят криеше меко сърце, което бие в ритъм иху-аху-бре-брееепа!Наш Тервел, или както майка му галено му викаше, Терчо се юрна към Ромска вада да се приведе в ред, че да удостои сватбата с височайшето си присъствие. Там старателно изми ръцете си и оная част от тялото, която можеше да се покаже при някой по-разгърден танц. След това наплюнчи пръст и с вдъхновение зализа балканските вежди и заметна буйното перчемче. Вече готов тръгна с бойна стъпка към къщата на Пепа... По пътя обаче не се чуваше никаква музика и той започна да се замисля дали цялото това грандиозно приготовление не е било напразно. Сигур онез хаймани сватбарите отдавна вече са изпили всичката боза и изгълтали всичката халва и сега доволно си похъркват на някой сенчест баир... Около селския мегдан (или както ония пущиняци го наричат - центеро) беше започнал да си припомня и уроците по женска анатомия и родословното дърво на Горан. Тишината беше оглушителна. Смелото сърце на граничаря се изпълни с възмущение и той хукна към кметството. Тервел беше дълбоко обиден и искаше да напише донос до онзи противообществен елемент Горан. Не го е срам! Докато вървеше с наведена глава, размишлявайки как точно да оформи гражданския си протест, а и отчасти, за да избяга от ятата винарки, които кой знае откъде се бяха появили около главата му, отнякъде изскочи Светлинка. С разтреперан от уважение глас тя поздрави:-Добра среща бате..ъъъ..другарю, Тервел! Накъде отиваш?Не че очакваше отговор, но онази двуцевка [или каквото там беше] й се виждаше твърде заплашителна.Батето аха да я отмине и се сети, че тя се пада роднина на Пепа (нали все пак пощаджиите кметството ги назначава). -Ъъъъ..добрутро моме! Ти да знайш за неква сватба тука?Момичето леко се зачерви, доколкото "леко" значеше, че все още зениците й бяха зеленикави и смутолеви:-Какво говориш! Нема тука никой за женене! Боже опази! Това да вдигаш сватба, гости да каниш, лелееееееее, че то сума ти работа! Ми по-добре цел живот да не се ожени човек! Бате Тервел закима разбиращо и се зачуди как не се е сетил и сам, че е твърде съмнително нещо да стане в Михлюзово за по-малко от месец-два. Плю в прахта и тежко отмина нататък.След не повече от три крачки се сепна от мисълта, че ще му се развали реномето, ако се яви в кметството без кон, а пък и всеки щеше да му се смее, че се е вързал като боб на крива бобовина. Ай гиди и цигани! Още утре ще си отмъсти, ще яхне "враното" конче и ще открадне най-хубавата им жена...
Микини вълнения
Леля Мика едва дишаше. Такова гърмене, такова чудо! А и горката, нямаше никаква представа какво става, защото още при първия гърмеж се беше скрила в обора, под яслите на кравата. Единствено успя да чуе, че последният трясък идва от отсрещната страна на пътя. "Гибел!", мислеше си, "пълна гибел иде!". Изчака малко да се увери, че и нейната къща няма да гръмне, па се понадигна, изтупа сламата от дрехите си и с малко повече усилия се изправи и се затътри към пътя да види какво е станало.Леля Мика беше михлюзовка-коренячка, вече трето поколение на рода си. За съжаление беше ясно, че четвърто поколение няма да има. Вече минала петдесетте, тя беше всичко друго, но не и сгодна за женене. С нарастването на годините и килограмите, косата и намаляваше, лицето и подпухваше и дори и присъщата му блага усмивка не можеше вече да го разкрасява. Все пак, тя беше добра душа и михлюзовци я обичаха. И най-вече 'арното домашно сирене, което даваше на Маестровица за баниците й. Та заряза леля Мика и яретата по двора, които издебнаха случая и прескочиха в градината на Щепселинка да пасат зелето, остави и мухоморките, дето вареше на печката да прави отрова за пустите къртици и с триста мрачни мисли в главата, излезе на улицата. Там видя, че нещо дими в Маестровата къща и още по-уплашена се забърза с тежки стъпки към портата на комшиите си. Този път пропусна любезностите и не се провикна с пълно гърло 'Маестровицееее', ами направо влезе. За нейна голяма изненада, единствено циганската любов под навеса на Маестровица беше сполетяна от пълната гибел. Ламарините й бяха до толкова разкривени, че трудно би било за незапознат да определи началното предназначение на тези странни железа... До печката стоеше разчорлена Маестровица, обикаляше я и кълнеше на поразия. Отде да се сети, че точно там Маестрото беше намерил да скрие газта за газеницата. Тя си го знаеше, че като пийне хич го не бива в мисленето, но това и най-простото чаве на Горан не би го направило.-Ше му строша кокалите, аз! Къде е метлата? Ама не, не метлата, с газеницата ше го почна, та ше го свърша!-Нали ти нема нищо, туй е важно-успокояваше я леля Мика-па печка ше намерим, целото село от твойта печка баници чака, шти намерим една.-Бе вие убаво ше ми намерите, ама тоз моя не знаеш какво го чака, само да изтрезнее, че да знае що го лупам!В този момент се зачуха стъпки отвътре. Маестрото беше станал.-----------------------------------------Хубава работа, ама циганска
Пепа пощаджийката и Горан вече наближаваха селото.
-Бе така ли се бута колело, бе? Ша му изпадат чарковете. Ма вас ви не бива за нищо друго, освен да крадете и да калайдисвате.-Аааа, Пепо, кадърни смъ ний, много смъ кадърни, сичко моим. Ма шти кажа, че туй кололо душицата ми извади. Што не одиш пеша, ми с тоя пущиняк сЪ мъчиш.-Намерил са кой акъл да ми дава. Таз Украйна за нищо я не давам, може да е пущина, ма зарад нея ме не хванаха онез арменските псета, дето обикалят Магърдич Халваджияново, кат одих веднъжка по спешност да носа писмо на кмета...
Не че Горан много го интересуваше с какво Пепа караше пощата, ами веднага щом хвана велосипеда, усети, че "многу жилезу шъ излез от туй нещо". Но като видя, че каузата е обречена, реши да опита отново да изкопчи вестника от пощаджийката.
-Пепо мъ, дай шъ опраим кололото и ти съ връщай, аз шъ отнесъ артията в селОто.-Ааа, не на мене тия! Аз на тебе и скъсан цървул не бих оставила. Аз ш'си отнеса вестника.-Ама, жена, бързам, бе! У дома мъ чакат гладни чаветата, женъта незадоволена, немам време да го бутам тоз пущинак. Требе бързо да ида до селОто да съ помола на леля ти Мика за малко сиренце и яйца, та да сготви мойтъ. Тя ми обеща, щото й носих мухоморки да вари отрови там за къртици ли беше, за попови прасета ли...-Ми айде, като бързаш, върви по-бързо, ти съ влачиш, не аз.
Обезкуражен Горан млъкна, па забута Украйната по бързо с надеждата поне днес да не види Тервел. Историята за бойните му подвизи още повече го плашеше. Но нямаше как и да си тръгне, беше решил, че като не става с добро, ще трябва да издебне Пепа и в удобния момент да се прояви, като майстор-джебчия, звание, което той определено заслужаваше.
Двамата вече бяха влязли в селото, когато иззад един завой се зададе фигура. Най-големият страх на Горан се сбъдна, днес явно не му беше ден. Мрачен и псувайки под мустак, Тервел се беше запътил точно към тях. За огромно учудване на циганина, Граничарят само го погледна злобно, после му се ухили ехидно и ги подмина. Горкият Горан не подозираше, че отмъщението ще е по-жестоко от очакваното. Тервел вече кроеше планове как ще отвлече Зюмбюлка-най-голямата му щерка.
Няколко крачки по-нататък, Пепа изведнъж се сети нещо и се обърна да извика Тервел. Горан се възползва от момента, дръпна вестника от чантата с пощата и се втурна с все сили към Пич маала.
Нямате права да коментирате тази публикация.
Резултати
Всички връзки
всички ключови думи